— Ето защо Шон е дошъл при теб. Защото той винаги трябваше да има най-доброто.
— Човекът очевидно е имал страхотен вкус за някои неща — съгласи се Дан. — Но той не разбира от дървени лодки. Сега, като ме питаш, наистина се чудя какво го с подтикнало. Има такава разлика между хората, които харесват пластмаса — големи лъскави моторни лодки и тези, които харесват дърво.
— Да, знам — отговори тихо Бей. За нея дървените лодки бяха като луната: фини, хладни, отразяващи. Докато моторните лодки бяха огромни слънца, атакуващи всеки с твърде много горещина и светлина. Но тя се въздържа и не каза това на Дан.
— Е, когато той се появи в работилницата, аз не можах да го разбера добре. Задаваше много въпроси, беше готов да плати сумата, която поисках, но не беше… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Страстен. Хората, които купуват дървени лодки, са много влюбени във всичко това.
— Какъв беше Шон?
Дан отпи от лимонадата си, сякаш искаше да отложи отговора си възможно най-дълго.
— Не знам — отвърна и погледна встрани. — Може би просто не му е харесвало това, че сме си писали.
— Може и да ме е дразнел за теб тогава, но не мисля, че някога се е чувствал застрашен — замисли се Бей. — За мен с някой друг… — Просълзи се, като си помисли, че бе точно обратното.
— Съжалявам — изрече Дан. — Казах ли нещо неприятно?
Бей поклати глава и се овладя. Не искаше да разказва на Дани Конъли за бедите си, да споделя: с него семейните си проблеми.
— Писмото ме притесняваше — обясни тя. — Не съм казала на полицията за него.
— Защо да им казваш? — попита той и леко се намръщи.
— Защото го открих в една папка на яхтата на Шон. Знам, че са ровили във всичко, което беше в тази папка — извлечения от сметки, някои бележки, които Шон беше оставил. Чудех се какво прави там писмото?
— Добре, защо тогава не им го покажеш?
— Защото е лично — отвърна тя. — Толкова е лично, а аз не обичам непознати да се ровят в живота ми. Не желая да знаят за нас — а сега какъв е смисълът? Шон го няма.
— Не знаеш ли защо е направил всичко това?
— Не съм сигурна — отговори тя. — Просто искам да върна семейството си към нормалния живот.
— Аз също ти го желая, Бей. Ще ти помогна както мога.
— Ани харесва Елиза — обясни Бей. — Много. Иска да я закарам до Мистик, за да се видят. А и ние искаме Елиза да идва у нас.
— Е, със сигурност ще й хареса. Имаш ли предвид някой конкретен ден?
— Ще ги накараме да проверят календара си. — Тя се усмихна. — Не искам да обещавам, но какво ще кажеш за събота?
— Добре. Ами за другото — за жената, която се обади?
— Предполагам, че полицията ще трябва да узнае. Толкова съжалявам, че познанството ти с Шон те въвлича в разследването.
Забеляза реакцията му: той трепна, сякаш не бе мислил за това. Разтревожи се. Тя го чакаше да каже нещо, но той не го направи. Секундите отлитаха.
— Дани? — попита тя.
— Точно същото, което каза преди, че нещата са лични. Странно е, като си помисля да се обадя в полицията или те да ми се обадят.
Бей затвори очи. Искаше й се полицията просто да изчезне от живота им.
— Знам — успокои го тя. — Поне ти не си част от главното разследване. Кажи им каквото сметнеш за необходимо, за обаждането. А аз вероятно ще им кажа за писмото.
— Добре — съгласи се той. — Радвам се да чуя това.
Тя отпи от лимонадата си.
— Защо имам чувството, че приличаме на конспиратори?
— Също като в доброто старо време. Когато бордът на управителите искаше зелени кепенци за къщата на пазача, а аз ги направих сини, защото синьото беше любимият ти цвят.
— Вярно, че го направи. — Опита се да се усмихне. — Бях забравила. Понякога ме черпеше с лимонада… казваше, че благодарение на мен си свършил половината си работа.
— Не исках да си мислиш, че се измъквам евтино. И освен това тук наистина имаха най-добрата лимонада. Все още я имат — каза и пресуши чашата си. — Какво я прави толкова различна?
Лимонадата във „Фолис“ беше знаменита, приготвена от пресни лимони и две тайни съставки. Никой, освен семейство Фоли — нито дори хлапетата, които работеха тук всеки сезон — не знаеше какви са те. Още когато бяха тийнейджърки, Тара получи работата на Али и се закле, че няма да напусне, докато не научи рецептата. „Прясна мента!“ обяви. Или, „Кора от лимон!“ или „Лют пипер!“ Но независимо от всичките им опити никой в Хабърдс Пойнт не успя да повтори вкуса извън магазина.