Усещането за предателство сред хората от градчето бе голямо, надминато само — ако е възможно — от тяхното отрицание. Джо винаги се сблъскваше с това при подобни случаи; нежелание или неспособност да повярват, че този приятен човек, на когото всички вярваха, е откраднал техните пари. Често бе ужасно трудно да накара жертвите да свидетелстват. Огъста Ренуик беше изключението. Джо се усмихна, като си спомни за телефонното й обаждане, когато каза, че би искала мошениците да имат три живота, за да може тя да изпита повторно удоволствието да седи на свидетелското място и да направи отвращението си от Шон Макбий част от протокола.
Но все пак тя бе изключение, не правило. Повечето от другите жертви все още искаха да вярват, че има някакво обяснение или че престъплението изобщо не се е случило — че парите просто са били преместени при някаква счетоводна грешка. „Но те не се връщат“ — казваше винаги наставникът на Джо.
В случая на Шон част от тях се върнаха. От сто седемдесет и петте хиляди долара, изчезнали с Шон, сто хиляди бяха намерени, скрити в панела на вратата на колата.
Джо се задълбочи в доказателствата, опитвайки се да определи дали Шон е действал сам. Прегледа папката, намерена на „Алдебаран“. Защо бяха подчертани тези сметки! Дали това бяха единствените клиенти, които Шон бе измамил? И защо Шон бе писал в полетата с такава страст? Кой беше Ед и какво бе направил, защо името му беше подчертано и оградено толкова пъти?
Когато посещаваше Шорлайн Банк, Джо често бе приеман от Марк Боланд, от самия президент. Той му осигури достъп до всички налични документи и нареди на служителките да бъдат отзивчиви и любезни.
Боланд се тревожеше за репутацията на банката, очакваше с нетърпение Джо да приключи с разследването си.
— Никой нямаше представа — обясни Боланд, седнал в голямото си кожено кресло до бюрото срещу Джо. — Всички обичахме Шон. Всички.
— Вие двамата разбирахте ли се?
— Да. Преминахме през един период преди няколко години, когато аз получих поста, който той искаше; аз дойдох отвън, от „Анкор“, но преодоляхме това. И двамата обичаме спорта, играехме постоянно в училище и в колежа; той ме предложи за член на яхтклуба… племенникът ми играе бейзбол с Били, а ние двамата винаги сядаме заедно сред публиката. Никога не съм допускал такова нещо. Никога. — Боланд приглади косата си назад; в очите му имаше болка. — Ако се е нуждаел от пари — от каквото и да е — можеше да дойде при мен.
— Изглеждаше ли особено близък с някого тук?
— С Франк Алингам — отговори Марк.
Джо вече знаеше това. Обадиха се на Франк. Той беше нисък, плешив мъж, любезен и добродушен.
Именно той се бе обадил на Бей в онзи първи ден, и й бе казал, че Шон е отсъствал от събранието.
— Имахте ли някаква представа какво правеше Шон?
Изглеждаше ли притеснен, разсеян или потаен?
— Не.
— Наркотици. Знаехте ли, че взима кокаин?
Марк Боланд поклати енергично глава. Алингам се поколеба.
— Знаехте ли? — притисна го Джо.
— Веднъж, докато се прибирахме от „Орловото перо“, Шон ме попита дали някога съм взимал кокаин. Аз отвърнах, че не съм, и той каза…
— Давайте, господин Алингам.
— Каза, че било страхотно. Че го карало да се чувства така, сякаш ще полети. И… — Човекът имаше силен тен, но се изчерви от врата до лъскавото кубе на плешивата си глава. — И каза, че сексът бил удивителен.
— Взе ли онази вечер?
Франк поклати глава.
— Не и пред мен. Не виждам защо би се нуждаел от такова нещо. Шон винаги бе толкова енергичен, толкова самоуверен. Не му трябваше кокаин, за да лети.
— Ако знаех за наркотиците — намеси се Марк Боланд, — щях да го уволня. Имаме практика да проверяваме служителите за наркотици — Шон я ръководеше! Освен това той беше спортист.
— Обичал е рисковете — обади се Джо. — Вероятно се е наслаждавал на кокаина, докато другите са се страхували да не ги хванат.
— Е, вие знаете… — започна Марк и почервеня. Джо усещаше напрежението му, но се облегна назад и зачака. — Нали питахте за „момичето“?
— Да — отвърна Джо.
— Знам какво е имал предвид Шон. — Той хвърли поглед към Франк. — Ти също знаеш, нали, франк?
— Исусе, да — Франк поклати глава. — Не искам да го кажа, защото ще нарани Бей.
— Ето защо и двамата си мълчахме — обясни Марк. — Моля ви, не го приемайте погрешно. Не желаем да възпрепятстваме разследването. Решението да си премълчим за това бе единствено мое.