— И мое — допълни Франк.
— „Момичето“ — продължи Марк, навел глава, сякаш бе прекалено смутен — се отнася до „момичето за момента“. Следващото завоевание на Шон.
— Неговото какво?
— Либидото на Шон беше огромно — обясни Франк.
— Този човек се отнасяше към жените като към олимпийски спорт. За Шон да се запознае с някоя жена, да излезе с нея, всичко това бе една голяма игра. Никога не се преструваше на влюбен. За него това бе просто бройка.
— Наистина ли? — възкликна Джо.
Марк кимна.
— Правеше го дори тук, в банката. Няма да навлизам в подробности, но обърнах внимание, че преминава границата с една от нашите администраторки. Заявих му, че е уязвим — както и банката — за един процес за сексуален тормоз. Казах му да престане. А той отвърна: „Марк, аз просто свалям момичето. Това е всичко.“
— Някого конкретно ли имаше предвид?
— Не — отговори Франк, премествайки поглед от Марк към Джо. — Аз също съм го чувал да казва това. За непознати. В казиното — „момичето“. На пристанището — „момичето“ Цялата работа… — Франк замълча. — Не можах да го разбера. Човек с такова прекрасно семейство…
Именно това безпокоеше Джо. Не трябваше да му пука, но не можа да се сдържи. Що за глупак — да има жена като Бей и да я оставя сама, докато тича насам-натам и рискува да обърка всичко с кокаин и други жени? Що за баща на дъщери можеше да говори толкова безцеремонно за момичетата? Беше толкова грозно, че чак не изглеждаше истинско, дори за Шон.
По-късно Джо се съсредоточи върху сейфа.
Сейф 463 в клона Силвър Бей на Анкор Тръст Къмпани. Джо вероятно никога не би се натъкнал на него, ако не беше разпитал Ралф Бенджамин — Червения, юристът на банката, и той не бе споменал случайно за резервната гума на Шон.
— Толкова зле ли е ударена колата? — попита господин Бенджамин.
— Достатъчно, за да убие Макбий.
— От удара ли е загинал? Говореше се за убийство.
— Все още е така.
— Не мислите, че го е направил нарочно? — попита Бенджамин. — Знаел е, че приближавате към него, и е искал да се измъкне?
— Не е било нарочно — отвърна Джо, представяйки си дълбоката рана в главата на Шон, пурпурните ръбове и бялата кост. Без лечение раната би го убила; кръвта му щеше да изтече, както е станало накрая.
Но имаше и други признаци за убийство; следите от гумите, които показваха, че не е произшествие; токсикологичното изследване на Шон, което разкри кокаина и доказателствата за друг пътник в колата: открехнатата врата, шишенцето от парфюм, пълно с кокаин, предполагащо присъствието на жена, ръкавиците, намерени в тръстиките край брега.
— Защо продължават да се гмуркат в онзи поток? — попита Ред Бенджамин. — Минах тази сутрин и камионите още бяха там. Видях червено-бял флаг…
— Това е разследване за убийство — отговори Джо. Не искаше да каже на юриста, че търсят мобилния телефон на Шон. Всички, с които Джо разговаря твърдяха, че той не ходел никъде без него, но не го откриха в колата. Силните течения под моста може би го бяха отнесли; водолазите претърсваха калното дъно на блатото.
— Ха! — възкликна Бенджамин, поклати глава и се усмихна. — Мислех си, че търсят резервната гума на Шон.
— Че защо да го правят?
Адвокатът вдигна рамене, все още усмихнат. Беше на възрастта на Макбий, едва преминал четирийсетте, с оредяваща коса. Джо беше малко по-възрастен, но си оставаше във форма с помощта на жестоките тренировки.
— Никой ли не ви е казал? — попита изненадан Бенджамин. — Мамка му, трябваше да отида и да проверя сам…
— Колата вече не е във водата — обясни Джо, а интересът му се възбуди от реакцията на юриста.
— И не си мисля, че е така. Добре. Само че Шон пъхаше ценностите си, включително печалбите от казиното, в резервната гума. Вероятно си е мислел, че там е по-сигурно.
— Ценности? — попита Джо.
— Да. Когато ги имаше. Никой от нас не е вадил голям късмет в казиното. Шон говореше, че ще ходи до Вегас или Монте Карло, но това бяха само приказки. Каза, че жена му би харесала Монте Карло.
— Така ли каза? — попита Джо с безизразно лице; това бе един от първите коментари на Макбий, в който той изобщо включваше Бей.
— Да. Каза, че тя би харесала цветята на Лазурния бряг. Тя е сладко момиче; обича природата. Простите неща. — Тонът на юриста разкри, че той е съгласен с Шон и че не цени кой знае колко простите неща. Джо не можеше да разбере собствената си реакция — искаше му се да изтрие самодоволната усмивка на юриста от лицето му.