— Както и да е — продължи Бенджамин. — Там държеше печалбите си — в резервната гума. Вижте, трябва да вървя в съда. Ако има още нещо…
Джо го пусна. Обади се в лабораторията по съдебна медицина в сградата на Щатската полиция в Меридън и улучи на телефона Лу Добин. Лу, разбира се, беше проверил и резервната гума. Беше прегледал и крика. Нямаше пари, нямаше чипове от казиното. Джо го прати да провери отново. И макар че нямаше пари и чипове, Лу откри какво е пропуснал първия път:
Ключ.
Пъхнат между лоста и дръжката, имаше малък ключ от банков сейф. Кодът, отпечатан върху метала, беше от клона на „Анкор Тръст“ в Силвър Бей.
Джо получи съдебно нареждане. Отиде в банката, красива сграда с изглед към градския парк, железопътната линия и самия Силвър Бей с червено-белите комини и реактора на електроцентралата „Мейфлауър“.
Ключът беше за сейф 463.
В кутията имаше три неща:
Старинна сребърна чаша, гравирана и подпечатана със знака на майстора.
Три писма отпреди двайсет години, от Даниел Конъли до Бей.
Парче жълта хартия, откъсната от телефонен указател, на която бяха написани две букви и седем цифри: CD9275482.
Джо познаваше номерата на банковите сметки така както знаеше името си. Шон Макбий имаше някъде тайна банкова сметка — вероятно офшорна. Бахамите, Каймановите острови, Коста Рика, Цюрих, Женева…
Дали бе възможно Бей да знае за нея?
Би се обзаложил, че тя не знаеше. Когато я попита какво знае за финансовите дела на Шон, тя го погледна право в очите и му отговори. Джо й повярва. Знаеше, че опитните лъжци могат да заблудят всекиго, но някак си не вярваше, че Бей е такава. Луничките по лицето й, начинът, по който постоянно поглеждаше към колата на агентите, паркирана отвън, омразата в строгите й очи заради това, че Джо влачеше децата й през мръсотията: все белези за една невинна жена.
Джо не беше сигурен как, но знаеше, че ще разреши този случай и ще й даде някои отговори. Знаеше, че Тара О’Тул очаква това. Също и баща му. Джо искаше Бей и децата й да преодолеят това, без да губят нищо повече. Те вече бяха изгубили семейната си гордост и достойнство; бяха загубили своя съпруг и баща. Джо видя спестовните им сметки и знаеше за ипотеката им, знаеше, че вероятно ще изгубят къщата си.
Шон бе измислил как да скрие печалбите си между метала и каучука на резервната гума, но не бе успял да се погрижи за семейството си — да им даде сигурността, че имат покрив над главите си.
Джо може и да нямаше съпруга и деца, но едно знаеше със сигурност: ако имаше, щеше да го направи както трябва. Беше научил много от идиотите, които разследваше през всичките тези години — семейните мъже, които поставяха семействата си на последно място — и вършеха всичко наопаки.
Но той бе на четирийсет и седем. За разлика от Ралф Бенджамин, адвокат, и Франк Алингам, банков администратор, той си имаше коса. Беше в бойната готовност на ФБР. Но бе поостарял, за да започва да се държи като съпруг и баща. Учуди се дали Тара е била омъжена. Чудеше се как би се почувствал, ако се прибираше у дома при нея, ако тя го посрещаше на вратата със сините си очи и чаровна усмивка.
„Придържай се към разрешаването на престъплението, Холмс — каза си той. — Хвани лошите. Това ти е работата, така че продължавай.“
Но точно сега беше време да свършва за деня, така че той заключи сребърната чаша, копията на писмата и листа жълта хартия в служебния сейф на бюрото, престана да си мисли за това какъв страхотен съпруг би излязло от него и се насочи към съседната врата да види какво има Анди от стария Дилън.
Вечерта бе спокойна и хладна, но невероятната горещина от деня продължаваше да се надига от земята, от сините камъни и от розовите храсти. Всички си хапнаха — пиле на грял и домати от градината на Тара. Били и Пиджийн отидоха на кино; Ани бе в стаята с телевизора, бе намалила звука, но синята светлина се отразяваше от стените.
— Хайде, Ани — подкани я тихо Бей. — Ела при мен и Тара. Ще гледаме падащите звезди.
— Не искам — отвърна тя и я погледна. — Трябва ли?
Майка й се усмихна:
— Не. Но бихме искали да дойдеш.
— Знам. Добре съм, мамо. Елиза може да се обади. Искам да чакам до телефона.
— Ще го чуем отвън.
— Знам, но…
— Не се безпокой. — Бей се усмихна и я целуна. — Разбирам.
Спомни си времето, когато с Тара бяха на дванайсет. Всяка бе най-важното нещо в света на другата.