Отиде в кухнята и откри, че Тара е измила съдовете и е изляза отвън да я чака. Беше седнала в шезлонга, боса, загледана в млечното небе, изпълнено с мъгла и звезди. Бей се присъедини към нея.
— Чу ли това — попита Тара, подготвяйки сцената в момента, когато Бей излезе отвън след разговора си с Ани.
— Щурци? — попита Бей, защото дворът й граничеше с блатото, където острата зелена трева израстваше гъста и висока и бе истински рай за щурците.
— Не, козодой. Слушай.
И двете зачакаха, докато нощната птица се обади отново — далеч, оттатък водата. Бей вдигна вежди, осъзнавайки какво е чула.
— Това е добра поличба — отбеляза Тара.
— Мислиш ли?
— Сигурна съм.
— Хмм — отвърна Бей. Замълча отново, а Тара се учуди дали не мисли за срещата си с Дани Конъли.
Хвана Бей за ръката и я накара да стане от шезлонга.
— Хайде — подкани я тя. — Трябва да ти върнем навика!
— Навик!
Без да отговори, Тара заобиколи къщата на Бей. Маркучът беше навит като суха зелена змия зад изсъхналия розов храст. Завъртайки крана — медното морско конче, което Тара й подари за Коледа преди няколко години — тя подаде струйника на Бей.
— Вода — нареди тя.
— О, прекалено е късно — възрази Бей. — Твърде е късно за това лято. Ще имам късмет, ако нещо поникне догодина.
— Няма такова нещо, мило мое девойче — нареди отново приятелката й. — Полей си градината. Това е заповед. Трябваше да се заема със случая ти още преди седмици, но сегашният момент е най-добрият. Разбира се, аз все още си имам най-добрата градина в Източен Кънектикът, но не обичам да печеля толкова лесно.
И с това Бей грабна маркуча. Той изсъска, когато сребристата струя улучи старите рози, лавандулата, делфиниума, рапицата, кученцата, секирчетата, чернооката Сузи, салвията, пирена и дивата мента.
— Не мога да повярвам, че позволявам това да се случи — възкликна тя.
— Сега го правиш.
— Чудя се за колко ли време още това ще бъде моята градина — въздъхна Бей. — Чудя се дали ще е наша догодина.
— За това исках да си поговоря с теб — започна Тара. — Намерих ти работа.
— Шегуваш се!
— Не… и е толкова страхотна. Ще се вбесиш, че не си се сетила сама. Ти ще… бъдеш… градинар!
— Това е страхотно — възкликна Бей.
— Така ли? Хрумна ми така, сякаш ми падна от небето: никой не го прави по-добре от теб, освен може би аз. Ти си добра градинарка, имаш си оръфаната сламена шапка, но нещо повече, ти притежаваш таланта на баба си за земята.
Бей леко се усмихна:
— Помниш ли? Тя винаги казваше, че цветята са второстепенни; че ако обичаме земята, няма как да не отгледаме красиви неща.
— Тя ме обичаше заради името ми — сети се Тара, вдигна очи и погледна към Пойнт. — Ирландската дума за „скалист хълм“. Точно като онзи риф там горе. И казваше: „Щом можеш да отгледаш цветя тук, значи можеш да ги отгледаш навсякъде.“ Казваше, че двете с теб сме морето и земята…
— Бей и Тара — сети се Бей.
— Искам да вършиш нещо, което обичаш.
— Това лято децата ми изгубиха баща си — въздъхна Бей и огледа двора. — Аз изгубих съпруга си. Градинарството ми изглежда толкова банално.
— Не виждам нещата така — възрази тихо Тара. — Мисля, че животът трябва да бъде красив. Ние трябва да го направим такъв… Случват се тъжни, ужасни неща, но ние трябва да садим цветя. Те раждат красотата.
Бей насочи маркуча към тревата. Тя беше толкова суха и пожълтяла, всяко стръкче беше като твърда, крехка пръчка. Босите крака на Тара копнееха за разходка в хладния, мек пясък. Тя стъпи направо във водната струя.
— За твоята работа — продължи. — Дори ти намерих първия клиент.
— Кой е?
— Огъста Ренуик.
— Шегуваш се.
— Тя е прекрасна, Бей.
— Съпругът ми е взимал пари от нея!
— Тя няма нищо против теб.
— Говорила си за това? Знаех си, че ще повдигне въпроса пред теб. Какво каза?
— Ами, тя си е Огъста. Точно такава искам да бъда като стана на нейната възраст — упорита, царствена и напълно независима. Имам предвид, знам, че е наследила милиони от Хю, но все пак — сега те са нейните милиони.
— И? Какво каза тя?
— Ами. Вбесена е. Много, много е вбесена на Шон. Но се нуждае от теб, за да работиш в градината й.
— Страхотно — работа по милост. Няма начин, Тара. Не можеш да си мислиш, че съм способна да работя за госпожа Ренуик след всичко, което е направил Шон — да я гледам в очите…