— Скъпа, не ми е приятно да ти казвам това, но няма да има гледане в очите. Ще има коленичене в пръстта, работа в тревата, борба с тръните и с хиляди рози… Даже няма да я виждаш.
— Хайде — обади се Бей. — Тя е такава жена, че ще наглежда всяко нещо, което се случва в имота й. Вероятно ще ме учи как да подрязвам розите й.
— Никакъв шанс. Тази жена излиза само за да се възхищава от залезите, които съпругът й е рисувал някога, и само за да играе с внуците си, когато се отбият. Има мушката и те са дори по-пожълтели и от твоите. Сериозно говоря.
— Ти помоли ли я да ме наеме?
— Да — отвърна Тара.
— Наистина? И тя не възрази?
— Точно обратното. Виж, трябва да познаваш Огъста. Няма нищо, което тя да харесва повече от това да „се издига над“ всичко и всеки. Само ме попита: „Кога може да започне новата ми градинарка?“
— И какво отговори ти?
— Веднага. Утре, ако е възможно. И тя изпадна в ентусиазъм…
— Уха! — възкликна Бей. — Направо не мога да повярвам… но знаеш ли? Чувствам, че е правилно. Не съм сигурна как и защо, но точно така го чувствам. Може би ще мога да й компенсирам онова, което Шон й е причинил. Единствено децата ще се чувстват зле, като ме няма постоянно.
— Не се залъгвай. Много ще се радват.
— Ами ако започнат да се забъркват в неприятности? След всичко, което се случи… така се започва. Пеги е само на девет…
— Ще се почувстват ли много по-добре, ако не можеш да плащаш вноските за къщата? Ани и Били ще се грижат за нея. Знаеш, че и аз винаги съм насреща. Мога да си наглася програмата така, че да помагам.
Бей стоеше неподвижна, загледана в сребристата вода.
— Добре… щом си сигурна, че ме иска.
13.
Бей желаеше да защитава децата си завинаги или поне още няколко години: да им дава сигурността да си мислят, че са в безопасност, че винаги ще има кой да се грижи за тях, че техните родители, техният дом винаги ще бъдат там.
Каза на всеки поотделно, че е решила да започне работа; взе Били да се повозят в колата, изведе Ани на разходка по брега, а Пеги — на пътешествие до Пойнт. Всяко от децата реагира различно. Ани се развълнува и обеща, че ще й помага в гледането на по-малките деца. Били се притесни от това, че ако тя работи за някой друг, тяхната градина ще продължи да линее. Тя го увери, че това няма да се случи, особено ако той й помага.
— Мога да го направя — увери я момчето. — Може ли да използвам косачката?
— Когато станеш на дванайсет — отговори Бей. — Така решихме с баща ти.
— Ти и татко сте говорили за това?
— Да. Той знаеше, че от теб ще излезе добър шофьор.
— Мислех, че той ще ме научи — въздъхна Били, загледан през прозореца на колата. — Когато бях малък, той ми позволяваше да сядам в скута му и да въртя волана. И аз винаги си мислех, че той ще ме научи.
— Той също си мислеше така, Били — отговори Бей, преглъщайки с мъка при мисълта за всички онези моменти, когато децата ще усещат липсата на баща си и които той щеше да пропусне с тях. Тя се пресегна през седалката да хване ръката на сина си, но той пръв сграбчи нейната.
Пиджийн бе необичайно тиха по време на разходката им, когато мракът се спускаше над Хабърдс Пойнт, а хладният въздух напомняше за края на лятото. Бей обясни, че започва работа следващата седмица, че Ани и Били ще помагат на Тара и ще се грижат за Пеги след училище в дните, в които тя е на работа. Очакваше въпроси, но Пеги вървеше мълчаливо. И Бей заговори за „Хълма на светулките“, за страхотната къща на Ренуик с изглед към фара „Уикланд Ледж“.
— Госпожа Ренуик иска да възстановя градината й — обясни Бей. — Тя е била красива преди години, а съпругът й я е нарисувал в много прочути картини. Ще те заведа в библиотеката „Уъдсуърт“ в Хартфорд, за да видиш една картина, която той е нарисувал на трите си дъщери, седнали на пейка в градината.
— Видя ли червени листа? — попита Пеги. — На онова дърво там отзад?
— Не, скъпа — отвърна Бей.
— Аз ги видях — въздъхна детето. — Как ми се иска да не тръгваме на училище. Есента почти дойде. Искам да си остане лято.
— Може да отидем до Ню Йорк през коледната ваканция — предложи Бей, развълнувана от перспективата да изкарва свои собствени пари и да осигури бъдещето им. — В художествения музей „Метрополитен“ има една картина, наречена „Момиче в бяла рокля“. Искаш ли да го направим, скъпа? Можем да видим дървото в центъра „Рокфелер“ и да гледаме „Лешникотрошачката“…