— Искам само лятото да продължи — заяви Пеги. — Не харесвам тези червени листа.
Бей щеше да започне работа като градинарка на Огъста Ренуик през следващата седмица, но Пиджийн бе зле ужилена от една червена медуза и толкова разстроена, че тя отложи първия си работен ден. Започна да се чуди дали Пег не е направила това нарочно.
Целуна Пиджийн и се върна в кухнята. Когато влезе, Ани скочи от масата.
— Мамо, може ли да се обадя на Елиза? Искам да си направим плановете за събота.
— Елиза — обади се Били. — Онази, която идва вкъщи след случилото се с татко, цялата в черно, с белезите по ръцете?
— „Случилото се“ — намеси се Ани — беше неговото погребение. Естествено тя бе облечена в черно.
— Да, добре, ами белезите? Учихме за такива момичета по здравно обучение — обясни Били. — Тя се е нарязала сама.
Стомахът на Бей се сви. Тя погледна към Ани, която мигаше бавно, сякаш никога не беше чувала такова нещо, сякаш това бе някакъв чужд език.
— Ани, вярно ли е? — попита.
— Не — отговори тя.
— Откъде знаеш? — избухна сърдито Били и за малко да заплаче. — Мислиш, че просто ще ти каже: „О, между другото, обичам да се режа с бръснач“? Тя го прави — всеки може да го види.
— Дори да го прави — заинати се Ани, а лицето й пребледня и очите й се напълниха със сълзи. — Аз я обичам. И тя ме обича. Така че внимавай, Били. Тя ми е приятелка. И аз ще отида у тях в събота. Нали, мамо?
Бей си пое дълбоко дъх. Двете деца несъзнателно застанаха зад празния стол на баща си край масата, там, където Шон никога вече нямаше да седне.
— Да — отговори спокойно тя.
— Е, мога ли да й се обадя?
— Да, скъпа — разреши й Бей. Смяташе да се обади на Дани и да провери дискретно думите на Били. Но точно сега виждаше, че едно от децата й е на ръба, напрегнато от всичките промени: лятото бе към края си, училището започваше скоро, тя започваше работа. — Но първо ме изслушайте.
— Какво? — попита Ани.
— Да — попита Били. — Какво?
— Мисля, че сте удивителни — похвали ги Бей.
Двете деца останаха неподвижни, леко объркани, очакваха да каже нещо повече. Тя почти не можеше да продължи, но положи усилие:
— Не знам как правим това.
— Какво да направим? — попита дъщеря й.
— Как изкарахме това лято — поясни Бей. — Беше толкова тежко и вие преживяхте толкова много.
— Изгубихме татко — прошепна Ани.
— Най-лошото, което се е случвало някога — обади се Били.
— Да — съгласи се майка им. — Така е. Беше ужасно. Също и останалото: вестниците, телевизията и всичките истории…
— Хората говорят — информира ги Били.
— Притеснени сме за парите — припомни момичето.
— Ти трябва да работиш — допълни синът.
— Не — възрази Ани. — Това е добро — тя ще бъде градинарка.
— Ще запазим къщата си, нали? — попита Били.
Ани гледаше, затаила дъх.
— Ще я запазим — заяви майка им, — обещавам.
— Всички можем да си намерим работа — предложи Били. — Да помагаме.
— Толкова се гордея с вас — въздъхна Бей. — Знам, че баща ви също би се гордял. — Децата се опитаха да се усмихнат, но споменът все още бе прекалено болезнен. Бей прегърна двамата, а докато Ани излезе да се обади на Елиза, Били изтича да пусне пръскачката в градината.
Бей се почувства почти като ученичка, която се приготвя за първия си учебен ден. Децата й бяха по-подготвени за септември от нея. Ужилването на Пеги от медузата й даде няколко дни отдих — отчасти защото беше много болезнено, но още повече, защото най-малкото й дете се затвори в себе си, след като чу новината за работата на Бей.
Бей влезе в стаята на Пеги. Тя бе потънала в мрак; от трите деца Пеги единствена обичаше тежките завеси. Изглежда, жадуваше да спи като пашкул, блокирайки луната и нощта, изгряващото слънце, да грабне и последния момент сън, преди да се впусне в светлината на деня.
— Пег — изрече нежно Бей, седна на ръба на леглото и избърса очи.
— Здрасти, мамо.
— Радвам се, че още си будна, скъпа. Как е ужиленото?
— По-добре. Не сърби толкова. Какво има?
— Искам да те попитам нещо. Само… как се чувстваш от това, че започвам работа?
— Видя ли гъските днес следобед? — попита Пеги. — Те започват есенната си миграция, нали? А аз не искам, мамо. Искам тази година лятото да продължи.