— Пеги…
— И листата пожълтяват. Не искам. Искам да си останат зелени…
Бей си пое дъх и приглади нежно косата на Пеги назад.
— Скъпа — започна. — Сега забрави за листата. И за гъските. Ще ми кажеш ли какво мислиш за работата ми?
Пиджийн се втренчи в майка си. Вдигна рамене. Очите им се срещнаха и заблестяха и в мрака Бей видя сълзите й. Посегна към ръката на най-малката си дъщеря. Над леглото й висеше плакат за продукцията на колежа в Кънектикът „Плейбоят на Западния свят“. В колежа Бей изучаваше Синдж9 и играеше ролята на Пиджийн в пиесата, която поставиха в горните класове.
— Не искам да започваш — прошепна Пеги.
— Не искаш? — попита Бей и сърцето й се сви.
Пег поклати глава.
— Харесва ми, когато си у дома. Ти винаги си била у дома. Съжалявах децата, чиито майки не си бяха у дома след училище…
— Пеги, аз няма да работя постоянно. Само ще оправям градината на госпожа Ренуик. Знаеш къде живее тя, нали? В онази голяма къща на скалата… ти знаеш, казвала съм ти за съпруга й, известния художник, и за картините, които е нарисувал на градината им… искам да я направя толкова красива колкото…
— Ще работиш за една богата дама — отвърна детето, — а аз мислех, че ние сме…
— Мислеше, че сме богати?
Пеги кимна.
— Татко беше банкер…
Бей остана неподвижна, хванала ръката на дъщеря си. Помисли си за прекрасната им къща, за двете им коли. За голямата яхта на Шон, за всички колела, игри и играчки на децата. Какво значение имаха те?
— Ние сме богати с много неща — обясни Бей. — Нещата, които имат значение.
— Защо тогава трябва да работиш?
— Защото богатствата невинаги плащат сметките.
— Все пак ми се иска да не ти се налага да работиш. Мразя това, че трябва да го правиш.
— Знам. Знам, че е така. Но ще се занимавам с нещо, което обичам — градинарство. Как бих могла да извадя по-голям късмет?
— На мен изобщо не ми прилича на късмет — заяви Пеги и се разплака. — Изглежда ужасно. Най-ужасното! Почти толкова лошо колкото това, че листата почервеняват!
— О, Пеги — Бей я прегърна. — Ти обичаш есента. Тя бе любимият ти сезон. Защо те разстройва толкова много тази година?
— Заради татко — изрида тя, вкопчвайки се във врата на майка си. — Защото не искам да го оставям в лятото. Искам го до мен през цялата година, но не мога. Той никога няма да види отново как листата падат, мамо — никога! Искам това лято да продължи завинаги!
Бей залюля момиченцето и двете заплакаха. Бей усети горещите сълзи на дъщеря си и си помисли, че в нея ще избликне нова скръб. Всеки ден имаше малко по-малко тъга на едно място и малко повече на друго.
Помисли си за идващата година, за всичките „следващи“, които Шон щеше да пропусне — и как той щеше да липсва на децата им.
Когато Пеги престана да плаче, Бей я целуна и я отпусна върху възглавницата. Поседя с нея още малко, докато дишането й се успокои. Но когато се върна в кухнята, намери Ани разстроена. Каза й, че не е успяла да разговаря с Елиза — баща й отговорил, че е станало нещо, че ще трябва да променят плановете си за събота. Елиза трябвало „да напусне щата“.
— Какво означава това, мамо? — попита тя.
— Не съм сигурна — отвърна Бей. — Може би отива да посети някого или нещо.
— Можеше да ми се обади — настоя Ани, а долната й устна се разтрепери.
— Сигурна съм, че ще го направи като се върне — увери я майка й и я прегърна.
— Ако изобщо се сети — проплака Ани върху рамото на Бей.
— О, ще се сети, скъпа. Сигурна съм, че ще се сети.
Те стояха насред кухнята, щурците цвърчаха отвън, а Бей я люлееше. Помисли си за Дан, запита се какво ли се е случило наистина, запита се дали той се тревожи постоянно за детето си, както Бей се тревожеше за нейните. Може би тя трябваше да се обади, след като децата заспят, да се увери, че Елиза е добре.
По-късно, в десет часа, къщата най-накрая бе на нейно разположение. Тя отново си помисли за Дани, но й се стори твърде късно за телефона. Не знаеше какво се е случило с Елиза и не искаше да го безпокои. Времето бе променило всичко и тя вече не се чувстваше свободна просто да се появи в живота му, когато той най-малко го очакваше.
Тя се замисли за онова лято, когато беше на петнайсет, когато срещна Дани Конъли за пръв път. Какво чудесно лято беше. Любовта се появи, без да я е търсила. Тя просто се носеше във въздуха, призоваваше я всеки ден към дъсчената пътека. Никога не се беше чувствала толкова близка до някого; не искаше и една минута да мине без него.
9
Джон Милингтън Синдж (1871 — 1909) — ирландски поет и драматург, чиито пиеси са базирани върху ирландския селски живот; „Плейбоят на Западния свят“ — пиеса в три действия от Дж. М. Синдж, поставена за пръв път през 1907 г. в Дъблин. — Б.пр.