Ани Макбий стоеше в стаята на родителите си и знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си, както винаги усещаше нещо важно. Разбра го още в минутата, когато Пег се обади — от погледа на майка си, от разочарованото, потиснато изражение, познато й от онези ужасни месеци през миналата зима.
Докато се разхождаше бавно из стаята, очите й се спряха върху бюрото на баща й. Тя погледна снимките в рамки: на мама, Били, Пег и на Ани, на старото куче на татко, Лъки. Той беше бостънски булдог, бял с кафяви петна. Баща й намерил Лъки на една улица в Хартфорд, когато бил на дванайсет — на възрастта на Ани. Прибрал изоставеното куче и любовта му била толкова силна, че Ани усещаше сълзи в очите си винаги когато той говореше за него.
Виждайки снимката на Лъки върху бюрото на баща си, тя някак си се почувства по-добре. Копчетата за ръкавелите му също бяха там: златни елипси с неговия монограм. Той ги носеше с фрака си, когато двамата с мама отиваха на някое официално събитие, а понякога и със специалната си риза, когато сключваше голяма сделка в банката или когато идваше някой от важните му клиенти.
Тя погледна в дрешника му. Какво им пука на момичетата на нейната възраст за дрехите на бащите им? Но Ани обичаше да стои там, да затвори очи и да си представи как баща й я грабва в огромната си прегръдка.
— Моето мече Ани — ръмжеше той в ухото й, люлеейки я напред-назад както когато беше малка и главата й стигаше едва до кръста му. Сега вече стигаше до рамото му и понякога той приключваше прегръдката с шепот, че тя трябва да намали храната.
Тя стоеше на прага на дрешника, объркана от спомена, представяйки си баща си чрез ароматите му: вълна от костюмите, пот от дните, прекарани в банката, машинно масло от яхтата и стръв от риболова. Заболя я стомахът от мисълта къде ли може да е той. „Нека да не е с Линдзи. Нека не е отново с нея…“
— Ани, какво правиш?
Ани отвори очи, щом чу гласа на майка си. Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня.
Въздишайки, майка й отиде до нощната масичка. В тази въздишка Ани усети облекчение. Кой друг би могъл да бъде, освен баща й, сигурно се обажда да се извини за закъснението, за това, че не е взел Пег, но че ще се прибере след миг и ще ги заведе до Пиратската пещера. Момичето искаше да си повярва, да се усмихне, но все още не можеше.
Бей, разтревожена от факта, че Ани стои насред дрешника на Шон, вдигна слушалката.
— Ало? — обади се тя; опитваше се да не се издаде колко е ядосана на Шон.
— Бей, обажда се Франк Алингам — чу се гърлен глас.
— Здрасти, Франк — отговори тя.
Франк бе стар приятел на Шон, историите им се преплитаха и беше трудно да си спомни откъде започваха; от гимназията, от колежа, от бизнес школата, от пристанището, от банката.
— Бей, Шон там ли е?
— Не — отвърна тя, приковала очи в Ани. Дъщеря й наблюдаваше внимателно лицето на майка си, но щом разбра, че на телефона не е Шон, се обърна отново към дрешника. Сега сякаш търсеше нещо, коленичила, ровеше из дрехите на баща си.
— Знаеш ли къде мога да го открия?
— Не знам, Франк — отговори Бей, долавяйки безпокойството в гласа му. — Какво има?
— Знаеш ли… той спомена ли ти нещо; къде ще ходи днес?
— Да… каза, че има събрание на комисията по заемите.
— Значи е знаел…
— Какво има? — попита Бей и чу ахването на Ани, която се завираше по-надълбоко в дрешника на Шон. Тръгна към дъщеря си, понечи да докосне гърба на Ани, да я издърпа от дрешника, когато думите на Франк я накараха да спре на място.
— Вероятно нищо — обясни той и тя усети съжалението му, че се е обадил. — Но… Е, добре, Бей, Шон не беше на събранието. Чакахме го, трябваше да вземем някои важни решения, десет души чакаха да разберат дали ще получат ипотеките си. Марк е направо бесен.
Марк Боланд бе президентът на банката — Шон постоянно негодуваше срещу него. При успеха му с новия отдел той се надяваше да заеме поста, но банката доведе Боланд от „Анкор Тръст“.
— Шон добре ли е? Не е в неговия стил да се измъкне от важно събрание.
— Не, не е — съгласи се Бей.
— Ще му предадеш ли да ми се обади, когато се върне? — попита Франк.
— Да. Благодаря за обаждането.
Но тя почти забрави за обещанието си. Ани се обърна към нея с пребледняло лице. Устата й беше отворена, а очите — объркани и потъмнели от безпокойство.
— Какво има, Ани?
— Не мога да разбера дали татко си е взел нещата. Куфарът му все още е тук. Но не виждам рибарските му ботуши. Не биха му потрябвали, ако отива на работа. Взел е и още нещо…