Замисли се колко глупаво и мимолетно може да изглежда това — първата любов на едно момиче. През лятото, на дъсчената пътека и под синьото небе тя се влюби за пръв път. Сега, двайсет и пет лета по-късно, Бей започваше да осъзнава, че онези чувства са били истински и трайни, че говореха за нещо дълбоко и истинско у нея. И сега тя виждаше, че онези чувства са определяли действията й по-нататък.
Трябваше да признае, а това не беше лесно, че през цялото време бе сравнявала Шон с Дани. През всичките тези години тя искаше той да израсне и да стане като Дани. Чакаше го да надрасне своята необузданост, да приключи с разгулния си живот.
Миналата зима, когато той я погледна право в очите и обеща, че ще се промени, тя искаше да повярва, че има шанс за това. Но беше разрушено толкова много; каквито и обещания да дадеше, той не можеше да ги спази. И дори ако можеше, Бей подозираше, че сърцето й е твърде разбито от доста време, за да може да повярва отново на Шон.
— Децата ни — прошепна тя нагоре към небето, в случай че Шон я слушаше — те обичат много повече отколкото заслужаваш.
Под светлината на газовия фенер тя се опита да чете пожълтялата и окъсана книга на баба си „Градини край морето“, една от книгите, които тя бе донесла от къщата на баба си в Ирландия. Щом щеше да започва работа, щеше да го направи както трябва. Щеше да съживи изсъхналата трева, да възстанови опасаните с лози граници, да подкастри подивелите розови храсти, да направи градините в Блек Хол по-красиви от всякога.
И сред цялата тази красота и нов живот всички щяха да забравят какво бе направил съпругът й.
Но децата й нямаше да забравят никога. И никога нямаше да престанат да се чудят защо го е направил. И никога нямаше да престанат да го обичат. И може би Пеги никога нямаше да престане да иска годината да спре на място: цветята да си останат разцъфнали, листата да не променят цвета си и снегът да не пада.
Защото всеки изминал ден ги отдалечаваше от баща им, от неговия глас и от докосването на ръката му. И защото независимо от това, което Шон Макбий бе причинил на клиентите си и на съпругата си, той все още бе светлината в очите на децата си.
14.
— Татко, там ли си?
— Тук съм, Елиза.
— Не исках да го направя — кълна се.
— Добре. Само продължавай да бъдеш честна с лекаря си.
— Мразя лекаря си. Той е атеист.
— Но е много добър лекар. Това има значение.
— Очакваш да се доверя на човек, който не вярва в Бог.
— Първо, много се съмнявам, че доктор Райе е обсъждал с теб религиозните си убеждения. Второ, независимо от това в какво вярва, той е най-добрият и аз искам ти да продължаваш да бъдеш открита и честна с него — заяви Дан, въпреки че всъщност искаше да каже: „Да започнеш да бъдеш открита и честна с него…“
— Страхотно — разплака се Елиза. — Наричаш собствената си дъщеря лъжкиня. Първо убийца, после лъжкиня.
— Никога, никога не съм те наричал убийца.
— Но си го мислиш.
Дан стисна зъби и продължи да рендосва токовата дъска, закрепена между две магарета за рязане на дърва. Колкото и внимателно да се движеше, колкото и да се опитваше да пипа тихо, Елиза го чу.
— Работиш, нали?
— В работилницата съм, да.
— Единствената ти дъщеря ти се обажда буквално пред прага на смъртта, а ти щастливо си строиш красива малка лодка за някого. Колко е чудесно за тях, ще си имат Даниъл Конъли в оригинал, ще си тананикат с него, ще плават, ще плават, ще плават шибаняците към проклетия залез…
— Елиза.
— Към проклетия шибан залез.
— Достатъчно. Дори не трябва да говориш по телефона. Сега се върни при групата и остави лекарите да се погрижат за теб.
— Искам да се прибера у дома.
— И това ще стане. Щом си готова.
— Веднага, татко. Днес!
— Не можеш да се прибереш днес. Днес не мога да те изкарам законно от там дори да си мислех, че идеята е добра.
— Утре трябва да се видя с Ани!
— Тя знае, че те няма.
— Не си й казал! — изхлипа тя.
— Не, разбира се, че не съм. Казах, че си заминала за малко.
— Страхотно, татко. Тъкмо си намирам приятелка, истинска приятелка, и ти трябва да й кажеш, че съм заключена…
— Елиза, овладей се. Не съм казал, че си заключена.