До нощта на инцидента.
Дан не можеше да отрече, че в известен смисъл дъщеря му беше права. Когато я погледнеше, той все още виждаше майка й — и всичките надежди, които умряха в нощта на произшествието. Дан вярваше, че ще направи щастлива своята сдържана, загадъчна Чарли. През онази последна година от живота й Чарли сякаш стана по-жива, проявяваше по-голям интерес към нещата — и Дан се надяваше, че тя най-накрая ще изпита онази радост, с която той винаги искаше да я дари, но никога не почувства, че тя я споделя истински.
Сега знаеше, че е изгубил възможността да има щастлива съпруга. Бе видял как животът, който градяха през всичките тези години, се срути. Никога не би могъл да обвини Елиза за това — и никога не го правеше. Но тя му напомняше за случилото се; и понякога, когато погледнеше в очите й, той виждаше нещастието на майка й и не можеше да понася това.
Дан вече бе изгубил съпругата си и всички надежди за нещата, които си струваха, за сигурността: за своя малък дял любов и семейство. Сега можеше да изгуби още повече. Чувстваше, че е на път да изгуби и дъщеря си.
Докато се опитваше да свие огънатите от парата рамки, за да оформи кърмата, той усети как всички мускули на гърба и раменете му се напрягат и горят и изведнъж се сети за друг измъчен родител: Бей Макбий.
Лятото свършваше скоро и тя очакваше есента и зимата. Щяха да дойдат първият Ден на благодарността и първата Коледа на децата й без баща им. Надяваше се децата на Макбий да не се съсипят като Елиза. Когато натисна по-силно върху извитата рамка, той остана доволен от работата и му се искаше Бей също да си има нещо, което да я разсейва от тревогите. Дан си имаше своите страхове: онова анонимно обаждане, въпросите за Шон Макбий — те означаваха, че някой знае нещо. Това трябваше да е предупреждение, но за какво?
Макар все още да беше август и бараката да бе пълна със стърготини и напоена с лятна жега, той потрепери, сякаш беше декември. Помисли си за луната, за това колко я обичаше Бей. Дали я успокоява сега? Надяваше се тя да гледа през прозореца си тази вечер и да разбере, че той е там и я подкрепя.
А по-късно тази вечер, тъй като не можеше да заспи и дъщеря му бе в болницата, Дан се измъкна от леглото. Ето я бялата луна — не съвсем пълна.
— Крещяща луна — каза му Бей преди години. — Аз харесвам повече полумесеца…
Но това бе всичко, което имаха за тази нощ, и Дан се качи в камиона си. Минаваше два през нощта и той потегли на запад. Почти пълната луна осветяваше пътя му, изтъкавайки сребърна пътека върху водата, когато той поглеждаше от магистралата. Ню Лондон се простираше под моста „Голд Стар“. Той зърна корабостроителницата си, само на няколко вълнолома от железопътната гара мачтите на лодките блестяха с мистериозна светлина.
Когато стигна до изхода за Хабърдс Пойнт, отби и потегли по Шор Роуд. Наоколо бе тъмно и тихо, а дърветата закриваха гледката му към луната. Почувства се странно развълнуван, сякаш имаше някаква мисия и трябваше да я изпълни, преди луната да изчезне под железопътната естакада, на път към блатото, той подкара през спящото общество. Малките бунгала бяха тъмни, играчките бяха струпани по верандите до сутринта.
Паркира на песъчливия паркинг, мина покрай малкия басейн за лодки и застана на дъсчената пътека. От там имаше най-добрият изглед към луната: застанала точно над голямата скала зад сала, тя пръскаше бялата си светлина като одеяло от вълни.
Дали Бей я виждаше през прозореца си?
Как му се искаше…
Той се взря през блатото и видя къщата й. Шон се похвали с нея, разбира се. Голямата бяла фермерска къща някога беше отделена от брега; фермерът, който я притежаваше, използваше солените мочурища за паша на овцете си. Дан се зарадва, че Бей притежава такава страхотна забележителност на Хабърдс Пойнт. Би убил Шон със собствените си ръце, ако знаеше, че неговото безразсъдство ще застраши Бей и децата.
Луната бе мъглява по ръбовете: от лятната влага и от факта, че оставаха само няколко дни до пълнолунието.
„Крещяща“… каква силна дума. Жалко, че Дан никога не се замисли повече за нея, не обърна повече внимание на крещящите неща в живота. Винаги бе по-привлечен от неуловимите мистерии.
Докато гледаше къщата на Бей, той видя, че на втория етаж се светна. Пулсът му се ускори. Искаше му се тя да погледне през прозореца си, да види луната, да слезе до дъсчената пътека, за да види отражението й във водата. Пътеката, която построиха заедно.