Дан искаше да си поговори с нея. Искаше да й разкаже цялата история. Нещо повече, копнееше да бъде с жената, с която бе построил нещо. Точно сега гърдите го боляха толкова силно, сърцето му бе толкова зле… Наистина искаше да поговори с Бей, отново да се зарадва на нежното й присъствие в живота си. Да я накара да му напомни да погледне в небето.
Това бе толкова крещящо колкото почти пълната луна над голямата скала.
В последния вторник преди деня на труда, когато Тара отиде на работа при госпожа Ренуик, Бей я придружи. Носеше градинарските си дрехи: широк памучен панталон, синя риза с дълъг ръкав, бели чорапи, зелени обувки. Донесе и оръфаната си стара сламена шапка, меките ръкавици от еленова кожа, които да предпазват ръцете й от тръните, и старата си манерка от времето на скаутите, пълна с ледена вода.
— Ти си единственият човек, когото познавам, който все още налива чешмяна вода в това нещо.
— Няма да похарча и долар за бутилирана вода — настоя Бей, загледана в къщата на Ренуик, сякаш бе замък, обитаван от призраци. — Нали това е единствената причина, поради която правя това — защото се нуждаем от пари.
— Можеш ли да си представиш какво бихме казали, когато бяхме деца, ако някой ни кажеше, че ще плащаме за вода? Какви глупаци сме всички ние — заяви Тара.
— Това е сигурно — съгласи се Бей и се прозя, защото през последните няколко нощи почти не беше спала. Луната грееше през прозорците й, опитвайки се да я примами на брега.
Двете приятелки стояха пред къщата на Огъста, точно до вратата на кухнята. Повечето прозорци бяха отворени и белите завеси се вееха от течението. Бей вдигна поглед и й се стори, че покрай прозореца преминава сянка.
— Огъста там ли е? — попита.
— Вероятно — отговори Тара. — Но е много саможива. Помоли ме да те въведа в работата.
— Е, кажи й, че другото лято ще има най-красивите цветя по брега. Само погледни онези храсти! Рози „Черна красавица“, хортензии, лилии, съсънки…
— Захващай се — нареди Тара. — Днес трябва да приключа рано с къщата. Довечера има откриване на изложба в художествената академия в Блек Хол и искам да пристигна точно в шест, да си избера някой от самотните художници. Може да си струва.
— Тръгвай, като приключиш — аз ще се прибера у дома — усмихна се Бей и й махна.
Влезе в градинската барака и откри малката и голямата ножица, лопати, грапи и малки лопатки. Беше пълно с паяжини, но стените бяха покрити с фантастични, ексцентрични рисунки на Хю Ренуик. Очарована, Бей разгледа скиците, които той бе направил на жена си с широкопола шапка, на дъщерите си, строящи пясъчни замъци и танцуващи с водни духове, небе, пълно с морски звезди, и летящо куче с кокал в усмихнатата си уста и панделка с надпис „Омир“ на врата.
После взе градинските инструменти и излезе отвън.
В продължение на четири часа обхожда имота, запознава се със земята, захвана се с някои от най-изоставените плетове и лехи. Баба й я беше научила да не се бои от подкастрянето.
— Трябва да подкастриш до земята тези храсти със сини звезди — казваше й баба Кларк на своя диалект от Уиклоу.
— Не мога — протестираше Бей. — Това ще ги убие!
— Не, скъпа… ще израснат наново и ще цъфнат. Режи… така, моето момиче…
И сега Бей направи така, изрязвайки безмилостно и отсичайки изсъхналите растения, прерязвайки храстите чак до разклоненията. Понесла купчини клони и сухи листа, тя стигна до двора. Едва когато започна да се захлажда и сенките се удължиха, осъзна, че почти е станало време за вечеря; трябваше да се прибира у дома при децата.
— Виждам, че вярваш в унищожението — чу се строг, гърлен глас.
Бей се озова лице в лице със своята работодателка.
— О, госпожо Ренуик! — Тя свали ръкавиците и посегна да й стисне ръката през къпините.
— Така. Ти си моята нова градинарка.
— Да — отвърна Бей и се усмихна. — Не се тревожете — знам как изглежда, като изрежа много, но ви обещавам, че всичко ще израсне отново.
— Особено съм загрижена — обяви госпожа Ренуик, провлачвайки думата с изключителен аристократичен акцент, че тя прозвуча като „загришшшена“ — за всички тези клонки, които някога бяха красивите храсти „Синя звезда“ на съпруга ми.
— И пак ще бъдат — увери я Бей. — Не можеха да дишат от бръшляна и кучешкото грозде, бяха почти задушени; аз изрязах изсъхналите клонки и лозниците… Те ще запазят енергията си през зимата и ще израснат силни следващото лято.