— Със сигурност — или шшшшшигурност — се надявам да е така — отбеляза мрачно възрастната жена — заради Тара.
— Тара?
— Тя ти е приятелка, нали? Тя те препоръча.
— Знам. Благодаря, че ми дадохте тази възможност.
Госпожа Ренуик стоеше пред нея висока, белите й къдрици се развяваха, на врата си носеше легендарните черни перли, с които никога не се разделяше. Но изглеждаше объркана.
— Защо казваш това? Тара ме увери, че си най-добрата.
— Ами, тя може да е малко пристрастна. Аз съм най-добрата й приятелка.
— Така каза и тя.
Бей опита да се усмихне.
— Бяхте на погребението на съпруга ми.
— Не са ни запознавали официално, Барбара — сети се старата жена. — Аз, както очевидно знаеш, съм Огъста Ренуик.
„Барбара?“ — замисли се Бей. Никой не я наричаше така; това дори не беше името й.
— Всъщност е „Бейрбри“, но приятелите ми ме наричат „Бей“.
— Бей — повтори госпожа Ренуик. — Винаги съм си мислела, че това е някакъв необичаен прякор, с който те нарича съпругът ти.
— Шон е говорил за мен? — Бей пребледня.
— Да, говореше — потвърди възрастната жена с тънък гласец. — Усети, че ще стана по-благосклонна, ако чуя нещо за съпругата му и трите му деца. Самата аз имам три деца.
— Зная — отвърна Бей.
— Шон винаги знаеше коя струна да дръпне, за да получи каквото иска. Разбра, че общото между нас са трите деца, и много често говореше за своите. За вашите.
— Той ги обичаше — заяви Бей.
Вятърът се усили и я побиха студени тръпки, когато забеляза погледа на своята работодателка. Разговорът стана много напрегнат и изведнъж Бей бе поразена от усещането, че Тара ги е вкарала в една ситуация, която бе напълно погрешна.
— Толкова много — продължи госпожа Ренуик, — че ги опозори?
Бей пребледня като платно, а ръцете й затрепериха, докато мачкаше кожените си ръкавици.
— Той открадна от мен — заяви старицата.
— Знам. Толкова съжалявам.
— Възползва се от мен — продължи госпожа Ренуик и изведнъж започна да изглежда много стара и крехка. — Аз му вярвах! Вярвах на съпруга ти!
— Толкова съжалявам — повтори Бей и протегна ръка, когато жената залитна напред, задържайки се върху бастуна.
Бей въздъхна и започна да събира инструментите.
— Ще ги прибера, госпожо Ренуик. Става късно, а аз трябва да си отида у дома и да нахраня децата си, но щом го направя, ще се върна и ще събера тези камари с къпини…
— Ще се стъмни.
— Всичко е наред. Ще се върна да го направя довечера, така няма да ви се налага да ме виждате утре — увери я Бей, стъпи върху острието на грапата и дръжката я удари по главата. Тя беше паникьосана, разстроена заради надеждата си, че от тази работа може да излезе нещо.
— Я виж какво направи — извика вбесена Огъста. — Нарани се. Това няма да стигне до процес, нали? Защото още отсега ти го казвам, ако си мислиш, че ще позволя на още един Макбий да ме измами…
— Не, госпожо Ренуик — увери я Бей, а челото й пулсираше и удареното място над веждата й започна да се подува. — Никога не бих, за милион…
— Точно това бих казала и за съпруга ти! — старицата надигна глас. — Вярвах му! Ето кое ме съсипва — толкова много харесвах Шон!
Бей се опита да не я слуша. Докато събираше инструментите, изпусна ножиците, вдигна ги и поряза дланта на дясната си ръка. За да не види госпожа Ренуик, тя пъхна ръка в джоба на панталона си.
— А сега и ти си в имота ми, режеш „Сините звезди“ на моя Хю и се нараняваш — е, това е прекалено! Това вече е прекалено!
Ръката на Бей кървеше, сълзи замъглиха погледа й. Но когато погледна над купчината лозници и изсъхнали дърва, тя видя как старата жена зарови лице в елегантните си ръце — съсухрени от възрастта, но все още с дълги, слаби пръсти, притиснати в очите й — и се разрида.
— О, госпожо Ренуик — възкликна Бей и заобиколи купчината с растения. Тъй като не знаеше какво да прави, не искаше да разстройва жената още повече и искаше да избяга от там, тя просто застана до нея.
— Вярвах му… и го обичах много — проплака Огъста. — Видях те на погребението… и двете сме майки… Тара те обича толкова много… Ох, исках да ти помогна. Наистина.
— Не е нужно да ми помагате, госпожо Ренуик. Толкова съжалявам за болката, която ви причинихме. — Тя също се разплака, разчувствана от силното страдание на старицата. И отново си спомни думите на баба си: „Винаги се отнасяй мило със старите, Бейрбри… Защото те са обичали хората толкова по-дълго от теб, те имат толкова повече да губят…“