— Знам, че си мислила това — прошепна Бей.
— Бей! — извика Дан, когато тя се обърна, направи няколко грациозни стъпки от Тара към една скулптура, залюля се като тръстика и припадна право в ръцете му.
Когато Бей се съвзе, тя лежеше на масата за преглед в клиниката „Коустуайз“. Двама мъже се взираха в лицето й: мъж в зелени хирургически дрехи и Дан.
— Какво стана? — попита тя.
— Ти припадна — обясни Дан.
— Децата ми…
— Тара отиде у вас.
Тя разбра, че той държи лявата й ръка и че дясната й ръка е изтръпнала и я боли. Прозрачна пластмасова торбичка, пълна с някаква течност, висеше на стойка над главата й; в ръката й влизаше тръбичка. Болничните звуци на свирещи машини и полицейски радиостанции се чуваха приглушено от другата страна на завесата.
— Добре, будна сте — обяви мъжът в зелените дрехи. — Ще извикам лекаря. — Той излезе от стаичката, оставяйки Бей и Дан насаме.
— Не трябваше да ходя в галерията — каза Бей и обърна глава, така че бузата й се притисна право в хладната повърхност на масата. — Но видях колата й и не бях сигурна дали ще успея да стигна до дома.
— Нямаше да успееш — отвърна Дан, стискайки здравата й ръка. — Тара се зарадва много, че си се отбила. Обаче се ядосва, че те е пратила при госпожа Ренуик. Все си е същата както винаги — неустоима. Има златно сърце. Радвам се, че двете все още сте най-добрите приятелки. Тя знае, че те е поставила в неудобно положение, обаче… последното, което каза, бе, че се надява да й простиш.
— Знае, че ще го направя — отвърна Бей. После попита: — Как стигнах дотук?
— Аз те докарах. Тара настояваше да се обади на „Бърза помощ“, но аз не исках да чакаме линейката.
— Как се качих в колата ти?
— Занесох те. До камиона ми. Сега ще се нуждаеш от няколко шева на ръката. Мисля, че искат да те погледне и пластичен хирург; срязала си я много дълбоко.
— Знам — отговори тя. Въпреки болкоуспокояващите, които й бяха дали, тя усещаше как дланта й гори, сякаш държеше разтопено желязо.
— Имаш синина и цицина с размерите на яйце на челото си. Какво стана, да не би госпожа Ренуик да те е набила?
Бей поклати глава и веднага усети замайване.
— Стъпих върху граната, а после сграбчих острия край на ножиците.
— Много грациозно, Гелъуей — усмихна се Дан.
— Много мило от твоя страна — кимна Бей, опитвайки се да изговаря думите правилно. — Страхотна гледачка си, знаеш ли? Помниш ли, когато си ударих палеца с онзи чук.
— Спомням си. Нокътят ти падна.
— Но не веднага — възрази Бей. — Първо болеше адски, а ти трябваше да ме заведеш до клиниката — тук — за да ми сложат няколко шева.
— Ето защо намерих мястото тази вечер — отвърна Дан, продължавайки да държи ръката й. — Колко пъти трябваше да си оставям работата и да те карам до „Бърза помощ“.
— Беше само веднъж — възрази тя.
— Е, щом искаш да бъдеш точна.
— И тогава ти беше толкова услужлив. Казваше ми, че ще изгубя нокътя на палеца си и че когато порасна, той вероятно ще бъде „безформен и грозен“.
Дан вдигна лявата й ръка и огледа нокътя на палеца й.
— Изглежда съм сгрешил. Много е красив.
— Беше десният ми палец — напомни му Бей.
Измъкна дясната си ръка изпод чаршафа и примигна. Ръката й пулсираше въпреки инжекцията. Но тя вдигна палеца си към Дан.
— Ах! — възкликна той, сякаш бе лекар и знаеше какво вижда.
— Какво? — попита Бей, замаяна от болката, лекарствата и емоциите.
— Оценявам ситуацията, млада госпожо — отговори той.
— Не знаех, че си лекар.
— Дванайсет години като баща дават на човек известен опит в царството на медицинската помощ.
— Елиза — промълви Бей, спомняйки си за тайнственото съобщение, че тя е заминала. — Как е Елиза?
— Точно сега ти си моята пациентка — да не се отклоняваме.
— Е, кажи ми тогава. Беше ли прав преди толкова години, когато ми каза, че нокътят ми ще стане „безформен и грозен“?
— Със сигурност имаш ум като стоманен капан — заключи той. — Да си спомниш точните ми думи.
— Когато си петнайсетгодишно момиче и четеш списание „Седемнайсет“, как всичките модели имали съвършени, овални нокти, думите „безформен и грозен“ имат доста голяма тежест.