— Ало?
— Хей, Бей.
— Дан! Здрасти — изрече тя.
— Последния път, когато проверих, ръката ти заздравяваше чудесно. Почти си готова да грабнеш отново чука.
Бей се усмихна.
— Почти — отвърна тя, присви длан и я погледна.
— Как си?
— Страхотно. Слушай, почти приключвам с реставрирането на една стара платноходка и се чудех дали не искаш да излезеш на плаване.
— Плаване? — попита тя.
— Морско изпитание — разсмя се той. — За да се уверя, че е годна за плаване. Нали разбираш, сметнах, че ще ти напомни за първата ни разходка по дъсчената пътека, за да се уверим, че всички дъски са сигурни.
— Разбира се — отвърна Бей и погледна през кухненската врата към черната кола, която минаваше. Джо Холмс бе свалил наблюдението от семейството й, но тя бе сигурна, че той все още патрулира от време на време. Какво друго би правила в Хабърдс Пойнт частна черна кола с двама типове в костюми?
— Кога искаш да тръгнем? — попита Дан.
— Ами, днес трябва да позвъня на няколко места и да си потърся работа — обясни тя, — и ако намеря нещо, ще трябва да започна веднага…
— Като имам предвид това, какво ще кажеш да опитаме в събота? — попита Дан. — Очаква се времето да е меко, а вятърът може би ще е по-добър от днес. Късно следобед? Към пет?
— Добре — съгласи се Бей. — Ще се видим тогава.
Тя задържа телефона, поглеждайки към малките обяви, покрили кухненската маса. Отвъд блатото къщата на Тара блестеше на слънцето, а ружите и ипомеите й се поклащаха от вятъра. Бей набра номера.
— Здрасти — поздрави.
— Здрасти. Видях автобуса. Заминаха ли?
— Да — останахме само аз и обявите. Обаче Дани току-що се обади и ме покани на плаване.
— Наистина ли? Това е страхотно, Бей. Обявите обаче… съжалявам.
— Вината не е твоя.
— Но се чувствам виновна — въздъхна приятелката й. — Трябваше да размисля. Само че ви познавам поотделно, теб и Огъста; теб те обичам и те обожавам, а нея я уважавам, градината й се нуждаеше от помощ, а пък знаех, че Шон ви нарани и двете, и просто си помислих…
— Знам. Моля те, Тара — недей — изрече бързо Бей, за да спре извиненията и защото все още не можеше да понесе мисълта за това колко объркана беше госпожа Ренуик.
— Видя ли? Още си разстроена. Знаех си.
— Да, малко — отвърна Бей. — Но не съм ти ядосана. Ти се опитваше да помогнеш. Както и да е, ще се захвана с нещо. Ще опитам в някои градински центрове и ще видя дали търсят помощ. Идеята да стана градинар беше твоя — трябва да ти благодаря за това.
— Няма за какво да ми благодариш след всичко, което се случи — въздъхна Тара. — Ще ти се реванширам. Кълна се. Бог ми е свидетел…
— Тара, всичко е наред. Престани. Ще се видим по-късно.
Тя затвори и погледна през прозореца. Ето я приятелката й — стоеше до нейния кухненски прозорец. Те си вдигнаха ръцете и си махнаха. Колко пъти си бяха махали така през годините…
Бей се замисли за времето, когато двете им баби, и двете към осемдесетте, решиха да предприемат пътуване обратно до Ирландия. Те вече бяха вдовици и не бяха стъпвали на ирландска земя откакто бяха дошли в Америка. Бей и Тара бяха на шестнайсет; току-що бяха взели шофьорски книжки. Майката на Тара й каза, че може да закара стариците с лимузината до летището в Ню Хейвън — но когато стигнаха там, момичетата само се спогледаха и решиха да ги закарат чак до Ню Йорк.
Бей си спомни как Тара караше до Бриджпорт, как после се смениха. Спомни си за вълнението и напрежението от шофирането в лудницата на нюйоркското движение.
Разчитайки единствено на Тара, на навигацията и ориентацията й по картата — през Бронкс, над моста Уайтстоун, по осеяната с камиони и жълти таксита магистрала „Ван Уайк“ — Бей успя да ги закара до летище „Кенеди“. Момичетата стояха в тълпата при терминала за международни полети и махаха на двете си баби.
Тя бе наказана заради това, че се прибра у дома четири часа по-късно от планираното и през следващата седмица махаше през прозореца, докато Тара — чиято майка не бе толкова строга колкото нейната — вървеше или караше колелото си покрай бунгалото при всяка възможност.
Бей си спомни как махаше на Тара от подиума, когато завършваше колежа, от задната седалка на мотоциклета на Шон през лятото, от олтара кри кръщенето на всяко от децата си и от палубата на „Алдебаран“, когато той докара яхтата в Хабърдс Пойнт.