— Покварен — повтори агент Холмс. — Много типична дума за Нова Англия.
— Не забравяйте — напомни му тя. — Ние сме в щат, основан от пуритани — от Томас Хукър.
— Шон беше ли пуритан?
— Не — разсмя се Тара. — Той винаги бе забавен, готов да се весели.
— Вие сте много близка с жена му, нали?
— Много — отговори тя, отново изпитвайки угризения за Бей. Реши да смени темата: — Е, ще ми покажете ли пистолета си?
— Пистолетът?
— Да. Какъв е?
— Десетмилиметров — отговори той и се усмихна. — Вие самата задавате интересни въпроси, госпожице О’Тул. Мислите като ченге.
— В рода ми има много ченгета. Дядо ми беше капитан на детективите в Ийстпорт. През четирийсетте беше най-добрият стрелец с пистолет в Америка.
— Знам — отговори той.
— Така ли?
— Хм, да. Сиймъс О’Тул. Вие споменахте, че дядо ви е бил полицай и по време на разследването си аз случайно го проверих.
— Агент Холмс! — Тара се усмихна и повдигна вежди.
— Така. Дядо ви е бил най-добрият стрелец…
— Да. Наследих оръжията му. Но не ги исках в къщата, тъй като децата на Бей идват там, и ги дарих на Щатската библиотека. Те имат голяма колекция от фирмата „Колт“.
— Това ме впечатлява. И така, госпожице О’Тул…
— Наричай ме Тара — предложи тя.
— Добре — съгласи се той. — Наричай ме Джо.
— Уха. Говоря си на „ти“ с голямата клечка.
— Да — отвърна той. — А аз — с внучката на капитан Сиймъс О’Тул. Чакай да взема чашата. Може би ще ми помогнеш да разбера откъде я е взел Макбий. Държеше я в сейфа си в „Анкор Тръст“…
Но точно тогава мобилният му телефон иззвъня. Беше важно и Тара трябваше да си върви.
Той обеща, че ще й се обади, но досега не беше го направил. „Много добре“ — помисли си тя, докато караше по пътя. Само това й трябваше — да се влюби в агент от ФБР, който изравяше мръсотия за Шон.
А агент Холмс определено бе привлекателен. Изглеждаше силен, сякаш наистина знаеше кой е, помисли си Тара, въртейки педалите на колелото си по алеята към къщата на Бей. Сърцето й заби лудо, когато почука на задната врата. Обикновено просто влизаше и извикваше: „Прибрах се!“
Бей дойде до вратата. Беше със стара бяла плажна риза, изрязани дънки и с очила. Цицината на челото й беше спаднала и беше останало само жълтеникаво петно.
— Току-що затворихме! — усмихна се тя.
— С този кратък телефонен разговор не можем да си кажем всичко.
— Тара, престани. Вече се извини твърде много. Говоря сериозно.
Тара погледна към кухнята и видя снимките на децата, кошниците с черупки, които двете с Бей събираха по време на разходките им по брега, плаващото дърво, което бяха намерили и което приличаше на маймуна. Помисли си, че буцата в гърлото й ще я задуши, поклати глава и каза:
— Не. Не е така. Това е за теб, заедно с едно стихотворение. — Подаде цветята на Бей.
— Красиви са.
А после, сключвайки ръце, както ги бяха научили монахините, докато рецитираха, Тара започна:
Бей стоеше с цветята, брадичката й трепереше, а очите й се просълзиха, но на устните й се появи усмивка. Тя разтвори ръце, за да грабне Тара в прегръдка.
Облекчението заля Тара като дива вълна — бурният пристъп, който идва по-късно, след като слънцето залезе и морето изглежда спокойно. Тя стисна Бей с всички сили.
— О, Бей — въздъхна. — Толкова съжалявам, че бях такава идиотка, една наистина глупава идиотка.
— Тара! — укори я тя, отблъсна я леко и я погледна много строго.
— Какво?
— Любовта означава никога да не казваш, че си една голяма глупава идиотка.
Тара се усмихна.
— Така ли?
— Така. Хайде, ела да си пийнеш кафе с мен.
— Докато се разтреперим от кофеина?
— Да, точно така. Пържени филийки.
Телефонът звънна, преди да си налеят кафето. Тара събираше чашите и сребърните лъжички и разглеждаше обявите, пръснати по масата, докато Бей вдигна телефона.
— Да… — изрече. — Съжалявам… Не мислех, че… Моля ви, не, не се извинявайте… разбирам… не, но… сигурна ли сте… добре, всъщност тя е с мен сега… можем да дойдем дотам за петнайсет минути.