— Аз също трябваше — въздъхна Бей.
— Свързани сте чрез децата — напомни й Огъста.
Нека това е достатъчно. Вземи цялата страст, която той е трябвало да изпитва към теб — която Хю трябваше да изпитва към мен — и я излей в живота си. Ако се влюбиш отново, гледай да е в мъж, който е лудо влюбен в теб. Разбираш ли ме? Не можеш да го понесеш, знаейки това, което знаеш сега, ако си с някого, който не изпитва луда страст към теб.
— Никога няма да се влюбя отново — заяви по-младата жена.
— Но ако се влюбиш.
— Няма.
— Но ми обещай, ако се влюбиш.
— Добре, Огъста. Ако го направя — съгласи се Бей, сякаш я успокояваше. Огъста беше доволна, тя извърши своето добро дело, изтръгна обещанието. Погледна към Бей Макбий и разбра, че я чака нещо чудесно.
— Ще се върнеш и ще направиш градината ми красива като Живерни12, нали?
— Да. Благодаря ти. — Тя се усмихна.
— А ти ще се върнеш и ще накараш къщата ми да блести и да танцува, нали? — обърна се Огъста към Тара.
— Да.
— И ще ми помогнеш да открия изчезналата чаша? Нямам представа къде съм я сложила. Коктейлите ми нямат същия вкус в друга чаша.
— Ще я намеря — обеща Тара. — Спомняш ли си, когато забута някъде една от смарагдовите си обици и аз я намерих в пръста на онова марабу?
— Скъпа, ти имаш божествена памет. Ето я — на ухото ми. Благодаря ти. Благодаря ви и на двете. Бей, като дойдеш отново, ще уточним досадните финансови подробности. Сега ме оставете, за да мога да подновя обсъждането на важните неща с бащата на моите деца!
— Благодаря ти, Огъста — извикаха двете приятелки.
— Няма защо, деца — отговори тя.
И после стана, разцелува ги, както се бе научила от времето, когато с Хю живееха в Париж, когато все още бяха млади, когато си пийваха с Пикасо, когато единият хранеше другия със захарни бучки, потопени в арманяк в кафенетата на Сен Жермен де Пре, когато правеха любов по кейовете на Сена.
Когато всичко по-малко от живот със страст би изглеждало трагедия.
В онази съботна вечер Бей отиде на плаване.
Дани се обади да й каже, че въздухът и водата все още са достатъчно топли, че вятърът е достатъчно силен, за да изкарат един прекрасен ден, изпробвайки новата платноходка. Тара заведе всички деца, включително и Елиза, на кино и после щеше да ги води в „Сладоледения рай“.
Бей беше с дънки и рибарски пуловер, ръката й бе бинтована. Не може да помогне с нищо, седнала на кърмата, докато той подготвяше всичко. После той вдигна платната, те уловиха вятъра и лодката заплава от дока на неговата корабостроителница право към пристанището на Ню Лондон.
Дани седна до нея, с ръка на румпела, докато красивата лодка продължи по река Темза към пролива. Гърбовете им бяха изправени, ръцете им почти не се докосваха, докато лодката заобикаляше Ледж Лайт, внушителния квадратен тухлен фар, който пазеше устието на реката.
Щом вятърът се усили, той насочи платната. Двамата се почувстваха щастливи от скоростта и свободата. Бей усети вятъра в косата си, солта напръска очите й. Тук тя можеше да диша свободно и за пръв път от месеци насам осъзна, че не се оглежда, за да види кой я наблюдава.
— Благодаря ти — усмихна се тя.
— За какво?
— За това, че ми помогна да се измъкна.
— Да се измъкнеш за малко от реалния живот — съгласи се той и тя знаеше, че я разбира.
Погледна го крадешком, не искаше да разбере, че го наблюдава. Той все още изглеждаше толкова чувствен, сякаш бе повече част от природата, морето и слънцето, отколкото от кариеризма на съвременния живот. Кожата му беше загоряла и загрубяла, с дълбоки бръчки около очите и устата — от присвиването на очи под слънцето, от работата на открито.
— Имаш ли много морски звезди на дока си в корабостроителницата? — попита тя.
— Доста. Защо?
Тя се усмихна, спомняйки си как той поправи сала и откри всички морски звезди, вкопчени в дървеното дъно; хвърли ги обратно във водата, за да ги спаси, преди да продължи работата си на сушата.
— Каза ми, че морските звезди падали от небето, за да си направят домове в морето — припомни му тя.
— Така ли?
— Да. И че нарвалите всъщност са еднорози.
— Явно много поетично съм бил настроен през онова лято.
— И това ми беше любимото — че причината, поради която китовете скачат, мятат телата си над океана с такава удивителна мощ, била, че били създадени да дърпат луната… като огромни, първобитни впрегатни коне, впрегнати в луната, дърпащи я от една фаза към следващата…