— Около земята — промълви Дан, а очите му станаха по-нежни, сякаш от лунния блясък.
— Спомняш ли си как ми разказваше тези неща?
— Да — отвърна той.
— Наистина ли вярваше в тях? Или просто ги измисляше заради мен?
— Мисля, че може би познанството ми с теб — каза Дан — ме накара да повярвам в тях.
— Как? — попита тя, придържайки наранената си ръка.
Той помълча известно време. Беше почти тъмно, а небето се срещаше с морето на широкия розов хоризонт. Бей огледа небето, търсейки луната, сякаш можеше да я види да преминава небето, теглена от стадо китове.
— Строенето на разни неща е много практично — обясни той. — Ти ме научи да търся магията.
— Наистина ли?
— Повече от всеки друг преди това или след това.
Тя наведе глава и се замисли за полицията, за агентите от ФБР, за слуховете и особено за Ани, Били и Пеги, наранени и разтревожени, които сега я очакваха у дома.
— Иска ми се да я бях търсила повече в моя живот — прошепна тя.
— Старата Бей би казала, че тя е там, независимо дали я търсиш или не — напомни й той.
Точно тогава лодката подскочи от една вълна и те се плъзнаха един към друг на седалката. Бей реши да остане там и да не помръдва.
— Коя е тази стара Бей? — прошепна отново тя.
— Тя е тук точно сега — отвърна шепнешком той и свали едната си ръка от румпела, за да я плъзне около раменете й.
Беше толкова хубаво. Яздеха вълните заедно. След като заобиколиха Ледж Лайт, Дани зави обратно към пристанището. Сега имаха попътен вятър, така че той отпусна платното, плавайки по посока на вятъра, а огромното платно хващаше всеки слънчев лъч.
Лъчите се отразяваха върху лицата им. Бей си помисли за луната, за леденото сребро, отразяващо слънчевата светлина, влачено от бледосиви китове.
Старата Бей… Тя с усилие преглътна. Лятото бе толкова болезнено и тя едва започваше да си позволява да усеща колко вредни са били тези години, прекарани в лъжа, годините, през които живя в ослепителния блясък на яркото слънце.
Когато погледна към Дани, за да му благодари отново за плаването, забеляза, че той се е втренчил в нея. Дъхът й секна.
В погледа му имаше толкова много неща: стара любов, нови тревоги, нещо загадъчно, което тя не можеше да изрече с думи. Все едно че гледаше в лицето на луната от милиони километри разстояние и това я накара да се сети за думите на Огъста: „Не можеш да го понесеш, знаейки това, което знаеш сега, ако си с някого, който не изпитва луда страст към теб.“
И когато стигнаха до дока, точно преди да стане време да смъкнат платното, той каза:
— Добре, Гелъуей. Чакал съм това с години. Тъй като вече веднъж ти дадох полумесеца, ще трябва да поработя извънредно за това.
Той посочи и тя погледна на североизток.
Издигнал се над Гротън, зад индустриалните сгради и подводниците, над моста „Голд Стар“, се показваше огромен, блестящ, нежен диск на септемврийската пълна луна, готов да освети нощта.
— Не е ли прекалено крещяща? — прошепна в ухото й Дан.
Бей въздъхна със сълзи в очите.
— Не ми казвай, че си го планирал.
— Само погледнах в алманаха. И се уверих, че ще излезем навреме от дока.
— Дан — понечи да каже тя, но се спря. Гласът й пресекна. Не можеше да говори, но онова, което щеше да каже на глас и което казваше на себе си, бе: „Шон никога не е правил това за мен.“
През всичките им години заедно той, изглежда, никога не разбра, че тя обича луната.
„Луда страст“ — каза Огъста и Бей си мислеше, че това е невъзможно душевно състояние. До този момент.
19.
Дан отряза две парчета ленти от по сантиметър и половина, а шарките на всяко едно бяха ориентирани паралелно на отвесната линия за красота и сила. Внимателно намаза епоксидна смола по повърхностите за по-сигурно захващане. Изравни ръбовете по централната линия, така че завършеното парче щеше да прилича на корона. Това щеше да бъде специална малка лодка; той искаше всеки детайл да бъде съвършен.
Имаше молив зад ухото си, който използваше, за да си води бележки на хартия или върху самото дърво. Бялата маска на лицето му се беше смъкнала и той я остави да виси на врата му. Беше с дънки и фланелена риза; септември дойде хладен и ясен.