Всяка минута му напомняше за плаването с Бей. Изпитваше противоречиви емоции и работата му помагаше да ги прогони. Чувствата му към Бей бяха толкова силни, но сега той идваше с много товар — как можеше да се впусне в нова връзка след всичко, което се случи с Чарли? И съобразявайки се с начина, по който бе замесен Шон — съпругът й? Докато денят минаваше, той се изпоти от усилната работа, подлудявайки от всичко това, и накрая се съблече само по старата си тениска.
— Конгресният център, Осбъри Парк с Големия мъж на гайдите — чу се глас откъм вратата.
— Моля?
— Репетиция за обиколката „Изгрев“ — обади се гласът. — Кларънс Клемънс свиреше на гайди във „В огъня“. Хванахте ли го?
— Не — отговори Дан. — Гледах шоуто в Гардън. Имаше слух, вероятно е долетял от брега на Джърси, за Кларънс и гайдите, но той не свири на тях в Ню Йорк.
— Много лошо. Беше невероятно — отбеляза посетителят.
— Представям си. Концертът, на който аз бях, беше удивителен.
— Трябва да е било страхотно да слушаш тази музика в Ню Йорк.
— Да, така беше — съгласи се Дан. — Мога ли да ви помогна?
— Аз съм Джо Холмс от ФБР. Обадиха ми се от местната полиция, казаха, че имате информация за случая на Шон Макбий.
— О, да. — Дан остави инструментите си и се изправи, избърсвайки ръце в дънките си. — Шон Макбий искаше да ми поръча лодка. Появи се тук няколко седмици преди да умре и поговорихме за конструкцията и материалите. Имаше модел, по който искаше да работя, направен от дъщеря му.
— Каква лодка?
— Дървена. Класическа.
— Не като предпочитаната от господин Макбий.
— Не, предполагам, че не е.
— Защо я искаше? — попита Холмс, а Дан почти успя да прочете мислите на агента от ФБР: „Каква полза има от една красива дървена лодка в модерния свят на скоростта и експедитивността?“
— Той я искаше за дъщеря си — обясни Дан.
Джо Холмс кимна. Дланите на Дан се потяха; започна да работи отново, за да се захване с нещо. Беше издълбал очертанията на лодката, така че когато изсъхна смолата на предната част, той започна да наглася за вътрешните стени.
— Заприлича ли ви на семеен човек? — попита агентът.
— Не го познавах добре. Така че не знам.
— Но поръчката на лодка за дъщеря му би трябвало да ви говори нещо, нали?
— Предполагам — отвърна Дан, концентрирайки се върху лодката. Миризмата на стърготини и епоксидна смола беше силна, а той чуваше как сърцето му бие чак в ушите.
— Госпожа Макбий ми каза, че е ваша стара приятелка.
В този момент Дан вдигна поглед и кимна. „Добре, добре — помисли си. — Бей вече е разговаряла с него.“
— Познавате се отдавна? — попита Холмс.
— Познавахме се отдавна — коригира го Дан. — Но после пътищата ни се разделиха и не сме разговаряли отново чак до това лято.
— Преди смъртта на съпруга й.
— Не. След това.
— А Шон Макбий знаеше ли за вашето приятелство? Или и той може би е стар приятел?
— Не познавах добре Шон. Той израсна на същия бряг като Бей и си спомням, че го виждах наоколо. Но това е всичко.
— Значи е съвпадение, че Шон Макбий е дошъл тук. Без да знае, че сте познавали жена му.
Дан пропусна това.
— Причината, поради която се обадих на местната полиция — поясни, — бе, че една жена се обади тук и пита за Шон Макбий.
Джо Холмс сбърчи вежди.
— Кога?
— Преди няколко седмици. В края на август.
— И какво точно каза?
— Попита ме дали Шон е бил тук; дали съм разговарял с него.
— Каза ли защо го търси?
— Не. Разговорът беше много кратък. Помислих си, че може да се обади пак, но досега не е звъняла. — Сърцето му биеше силно само заради това, че бе въвлечен в разследване. Добре, че не беше направил нищо лошо. — А вие какво си мислите, че е искала?
Агентът се взираше в Дан, сякаш искаше да прочете мислите му.
— Трудно е да се каже — отвърна. — Човекът е имал бурен живот.
— Макбий знаеше, че с жена му сме били приятели — призна Дан. — Бей ми каза, че е прочел някои от писмата, които си писахме.
— Знам — отвърна Холмс. — Те са у мен.
— Тя ви ги е дала?
— Това са копия и бяха у Шон.
Дан беше сигурен, че Бей не знае за това. Тя се тревожеше, че трябва да предаде на ФБР нещо толкова невинно като старите им писма, а Холмс е знаел за тях през цялото време.