— Знаете ли защо Шон Макбий е копирал вашите писма? — попита агентът.
— Не мога да си представя — отговори Дан с разтуптяно сърце.
Замисли се какво бе писал на Бей преди толкова време. Едва си спомняше, но знаеше, че трябва да има нещо общо със споделените им чувства за природата, за плажа, за простите неща, които и двамата обичаха. Толкова различни от нещата, които искаше Шон. Дан бе започнал да се чуди дали той не е изровил тези писма, търсейки начин да го държи с нещо. Но не бе готов да твърди това.
— Вие сте писали на бъдещата му съпруга и тя на вас — каза Холмс. — Може би е ревнувал.
— Не съм виждал писмата от двайсет и пет години, но си спомням това. Тя беше дете, а аз току-що бях завършил колежа и между нас нямаше нищо друго, освен приятелство. Спомнях си как пишех по дъсчената пътека, за люлката, която й направих… за луната. Някои неща за палеца й, който тя нарани, докато ми помагаше. Медузи, раци, чайки… такива неща.
— Е, ако не е ревнувал… — замисли се Холмс.
— Тогава не знам. Мина много време — заяви Дан, присвивайки очи от гняв и нетърпение, като си помисли за Шон Макбий, осъзнавайки, че е жертва на инсценировка. Шон Макбий е знаел точно какво прави.
— Вижте, имам си работа.
— Знам. Съжалявам. Само още няколко въпроса.
Дан се изпоти и се обърна към лодката, Беше издълбал късите вътрешни рамки над прикрепващата летва, заобли краищата им и сега започваше да ги набива вътре. Работеше на автопилот, доволен, че има какво да прави с ръцете си.
— Имахте ли някакви сметки в Шорлайн Банк?
— Дали съм имал? Не — отговори Дан и си помисли: „Ето, че се започва.“
— Значи Шон Макбий не се е занимавал с парите ви?
— Семейството на съпругата ми имаше сметки и попечителски фонд в „Шорлайн“.
— Фонд?
— За дъщеря ми, да.
— И вие ли сте попечител на този фонд?
— Сега съм аз. Наследи го от жена ми. Тя почина преди повече от година.
— Ах! — въздъхна Холмс. — Съжалявам. А кой е другият попечител?
— Марк Боланд — отговори Дан. — Цялата кореспонденция идва от неговия офис.
— Познавате ли Ралф или Червения Бенджамин?
— Той е юрисконсулт на Шорлайн Банк, нали?
— Да.
„Това е голяма, глупава игра на шах“ — помисли си Дан. Просто искаше да приключи, да се върне към работата си. Неща, които бяха съвсем невинни, можеха да изглеждат съмнителни; срещите му с Шон го научиха на това.
— Върви ли бизнесът? — попита Холмс.
— Върви. — Дан вдигна поглед.
— Наблюдава се спад в икономиката. Нима хората все още имат пари за красиви дървени лодки?
— Изглежда имат.
— Ами преди дванайсет месеца? Как бяха нещата тогава?
„Накъде бие с това?“ — учуди се Дан.
— Добре. Справях се. И както виждате, все още съм в бизнеса.
— Добре. Радвам се да го чуя. Е, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ето визитката ми — обадете ми се, ако се сетите за нещо друго.
— Ще го направя — обеща Дан, поглеждайки към визитката на агента, подпряна върху носа на малката лодка. Протегна ръка, после я дръпна и сви рамене с извинение — пръстите му бяха изцапани с епоксидна смола и лак.
Той се върна към работата си, избягвайки да вдига глава и да гледа докато агентът си отиваше. Ръцете му трепереха. Имаше нещо нередно в това някакъв непознат да задава лични въпроси, заради което на Дан му се прииска да влезе в някоя от построените лодки и да излезе в морето. Той беше като Бей; обичаше животът му да е прост и личен.
Накрая чу как агентът запали двигателя на колата си, как мидените черупки изхрущяха под гумите, когато колата мина през паркинга. След няколко минути корабостроителницата утихна отново. Е, не беше тиха — никога не беше тиха. Чуваха се звуците от електрическите инструменти, от двигателите на лодките, от чайките, от влака, пристигащ от Ню Лондон, от камбаните на прелезите.
Кръвта пулсираше в ушите му. Неволно бе попаднал в центъра на една драма, в която не искаше да участва.
Джо Холмс излезе от корабостроителницата „Елиза Дей“ със странно усещане. То му подсказваше да спре и да погледне в огледалото. Той спря пред „Веселото пиле“ на Банк Стрийт. Ето такъв бе този квартал. Преди две нощи, обикаляйки корабостроителницата в търсене на вдъхновение, той бе запленен от дейността на Банк Стрийт.
Нямаше да е справедливо да нарече квартала западнал. Светлините на разврата къпеха сцената в топъл оранжев блясък. Две продажби на наркотици тук, две проститутки на ъгъла там, магазин с примамливо затъмнени витрини и табела „Книги и списания“ над вратата.