Бей знаеше, че това има нещо общо с баща й — алкохолик, който накрая не успя да устои на силата на жените в семейството. Тара бе научена да вярва предимно на себе си. Бей изпитваше нежност и искаше да защити най-добрата си приятелка, защото знаеше, че тази нейна твърдост е само привидна.
След две години учение Тара напусна университета в Кънектикът въпреки блестящия си ум и отличните си оценки.
— Мисля, че съдбата ми е да работя за себе си — сподели тя с Бей по телефона още преди да каже на родителите си. — Даже не ми е приятно да се отличавам в часовете по моята специалност — представи си колко ще ми е забавно в корпоративна Америка.
— Какво ще правиш?
— През зимата ще отида на ски във Върмонт — едно момиче от моето общежитие има леля, която държи хотелче край Мед Ривър Глен; каза, че мога да си намеря работа като камериерка.
— Тара, да оправяш легла? — попита Бей и се стресна от мисълта, че нейната умна приятелка ще търка подове.
— Мисля, че ще е добре — настоя тя. — Още преди обяд ще успея да мина из стаите, а после цял следобед ще карам ски.
— Тара, не искам да правиш грешка. Толкова си умна, толкова много можеш да постигнеш…
— Харесва ми идеята да ми остане малко време и да си помисля — възрази тя. — Чистенето е механична работа — ще имам възможност да отворя съзнанието си и да преценя какво наистина искам да направя с живота си.
Тара се хвана на тази зимна работа, а през лятото се върна в Хабърдс Пойнт. Родителите й й казаха, че ако мисли да напуска колежа завинаги, ще трябва да се издържа сама, и тя заби табели на плажа и във Фолис: „Пясък по пода? В леглата? Прибери се в чиста къща! Обади се на Тара.“
Майка й негодуваше, но телефонът започна да звъни и изобщо не спря. Тара винаги имаше дълъг списък с клиенти. Работеше и не се върна в колежа. Все още обичаше да отделя време за себе си, да има свободата да мисли.
Бей отмести креслото назад и погледна снимката от сватбата си. Тара бе точно до нея и радостно се усмихваше. А Бей и Шон изглеждаха толкова щастливи — усмихнати, хванати за ръце, с очи, искрящи от любов. Какви бяха мечтите й през този ден? Едва си спомняше, но през всичките тези години постепенно стигна до ужасното заключение, че са били много, много по-различни от тези на съпруга й.
Сега трябваше да каже на другите деца, че излиза с Тара и че ще се върне скоро. Отдалечи се от бюрото и зърна нещо. Червената лампичка на факса мигаше със съобщението „няма хартия“ върху малкия монитор.
Бей се поколеба. Тара идваше, трябваше да настигнат Ани…
Нещо я накара да спре на прага на стаята. Тя се обърна и отиде до машината. Червената лампичка мигаше само когато машината получеше факс, но нямаше хартия да го отпечата. Бей бръкна в чекмеджето, извади хартия и я пъхна в слота.
И машината започна да печата.
Бей прочете излязлата страница. Най-отгоре бе логото на фирма за яхти в Ню Лондон. Написано на ръка, с вчерашна дата отгоре и списък с мерки най-отдолу. Почеркът й беше познат, но тя не познаваше майстори на яхти. Прочете го:
Драги Шон,
Благодаря, че се отби отново. Прегледай тези спецификации — това ли имаше предвид? Добавил съм още пет сантиметра греда, за да е по-стабилно. Мини, когато искаш, през корабостроителницата или ми се обади в офиса.
Бей бе толкова шокирана, че едва не извика. Това бе някаква оценка: общата сума възлизаше на две хиляди долара, но тя почти не я забеляза. Дан Конъли. Не бе разговаряла с него от години, не беше виждала почерка му още от гимназията. Но си мислеше за него всеки път, когато слизаше по дъсчената пътека, всеки път, когато видеше полумесеца.
Когато беше петнайсетгодишна, освен с Тара другият човек, с когото Бей наистина можеше да разговаря, бе Дан Конъли. Той наскоро бе завършил колежа и през сезона работеше като дърводелец в Пойнт; беше блестящ в нещата, които обичаше: инженерство, дърводелство, морска архитектура. Бей висеше покрай него с часове, помогна му да построят дъсчената пътека. Беше впечатлена от неговата интелигентност. А Дани никога не я гонеше, отговаряше на безкрайните й въпроси, позволяваше й да споделя всички неща, с които се занимаваше.
— Да беше само с три години по-голяма — казваше й Тара, — това наистина би било интересно.
— На осемнайсет? — попита тя.
— Да — отвърна приятелката й. — Може би той ще те чака. Обзалагам се, че си мисли за това.