Той живееше на изток, отвъд моста „Голд Стар“, в Мистик, така че Джо доби някаква бегла представа за посоката на Дан. Всъщност нямаше никаква причина да си мисли, че Дан може да иска да отиде там; това бе по-скоро предчувствие, инстинкт. Може би защото ако беше на мястото на Дан, точно там би поискал да отиде самият Джо.
Шофирането им отне около двайсет минути.
Трафикът беше слаб. Летовниците си бяха заминали. Шосе №156 бе почти празно, с изключение на колите край магазините в Уотърфорд и Силвър Бей. После минаха покрай приюта за диви животни „Ловкрафт“ и държавния парк „Роки Нек“, покрай Уелсуийп и ресторанта „Файърсайд“. Конъли зави наляво под железопътната естакада — същите релси, които отиваха в Ню Лондон, минавайки покрай неговата корабостроителница — и влезе в Хабърдс Пойнт.
Мина покрай къщата на Бей, после покрай тази на Тара и влезе в паркинга на плажа. Сега, през септември, паркингът бе празен. Джо спря отстрани на пътя, зад ъгъла. Слезе от колата и мина през един празен двор, за да наблюдава.
Дан Конъли бе излязъл от камиона си и вървеше по мостчето, водещо към плажа. Крачеше по дъсчената пътека, както Джо знаеше, че ще направи.
Макар да имаше малък бинокъл в джоба на сакото си, Джо наблюдаваше Конъли, без да го използва. Видя го, че свежда поглед, сякаш за да си припомни, че самият той е построил тази пътека преди повече от две десетилетия.
Седна на бялата пейка, където толкова много хора си бяха почивали и бяха намирали утеха през годините главата му бе леко обърната, гледаше на запад, към къщата на Бей. Мислеше си за нея, Джо бе сигурен в това; и се вслушваше в шума на вълните и чайките.
Морето винаги напомняше за лятото и за младостта.
И за изчезналата невинност.
20.
Септември беше ясен и светъл, изпълнен със Златка светлина. Лятото се плъзгаше в есента, а после дойде октомври и въздухът захладя, но водата бе все още достатъчно топла за плуване и светлината стана кехлибарена. Като истинската материя на кехлибара, пленила за вечността древния живот, листата, пчелите и щурците, октомврийската светлина на Хабърдс Пойнт бе изпълнена със спомени от лятото.
Бей работеше упорито у Огъста, тореше, кастреше и садеше луковици на Хълма на светулките. И после, сякаш вдъхновена от обещанието за красота през идващата пролет, тя се втурваше у дома преди мръкване и правеше същото в собствения си двор.
Изпълваше се с надежда и спокойствие, знаейки, че тези твърди, сухи луковици, пъхнати надълбоко в скалистия хълм, ще родят през април и май кокичета, синчец, нарциси и лалета.
Вечер Бей и Тара често се срещаха на чай край огъня, винаги у Бей, където можеха да наглеждат децата, които си пишеха домашните. Бей беше напълно погълната от работата си. Освен това помагаше на децата да се справят с домашните.
— Октомври всъщност е любимото ми време за плаване — сподели Тара, запъната в шала си. Вечерта беше топла и двете приятелки седяха отвън. — Вятърът е по-силен, а водата е топла, така че ако се преобърнеш, би било прекрасно да доплуваш до дома.
— Би било прекрасно — съгласи се Бей и се усмихна, докато отпиваше от чая си. Искаше й се Дан да е тук и да гледа луната с нея. — Толкова прекрасно…
— Защо не се обадиш и не се самопоканиш отново?
— Не мога.
— Защото си мислиш, че не е прилично, нали? Как ще посмееш да излезеш отново на плаване с някого, който те харесва?
— Беше толкова хубаво само да излезем във водата с него — въздъхна Бей. — Бях забравила, че може да е така. Той е толкова нежен.
— Ти заслужаваш нежност, Бей.
— Шон винаги толкова бързаше и беше зает, все на висока скорост… беше чудесно просто да си плаваме в някоя стара лодка, без да бързаме за никъде.
— Той е добър приятел — припомни й Тара. — Спомням си колко време прекарваше с него — почти не те виждах онова лято. Толкова ви беше приятно да сте заедно, дори тогава, когато ти беше още дете.
— Знам — съгласи се Бей, щастлива от мисълта за онази луна. — Наистина беше едно удивително приятелство.
— Нима все още не е? Защо не го поканиш на вечеря някой ден?
Бей си мислеше за същото. Ани постоянно я преследваше и искаше да се види с Елиза, и тя й обеща, че това ще стане скоро.
Те се загледаха към скалистия хълм, покрит с дървета. Той беше тъмен и тайнствен, посребрен от лунната светлина. Едва се забелязваше пътеката, която водеше към гората и към Малкия плаж. Бей се замисли за приключението, за пътя на живота и се учуди къде ще ги отведе всичките по-късно.