Той беше толкова добър и мил, но бе сляп за определени истини. Мислеше си, че добрата му сладка Чарли го е напуснала само в смъртта онази нощ край пътя? Ха!
Понякога дъщерята знаеше много повече.
Сега дробовете й изгаряха, сърцето й биеше като лудо и Елиза наблюдаваше баща си през прозореца. Знаеше, че ще е зает още известно време…
Затвори очи и се замисли за майка си, която разговаряше с Шон Макбий. Довереният й банкер.
Беше странно, че Ани, новата й и единствена най-добра приятелка, бе дъщеря на Шон Макбий, но каква полза да страдаш от раздвоение на личността, ако не можеш да използваш това, за да се раздвояваш, когато си поискаш и когато най-много се нуждаеш от това? Това й пречеше да вижда кафявия микробус в сънищата си…
Или да си спомня къде го е виждала преди. Това я тормозеше, мисълта, че е виждала този микробус преди. Но къде? И къде беше чувала онзи глас пред прозореца й?
Въпросите я влудяваха и тя вдигна ножа.
Избра едно място върху тялото си, което баща й нямаше да види — горната част на ръката, точно под свивката; сега бе есен, беше хладно и дългите ръкави бяха нещо напълно нормално — и Елиза започна да притиска нежно острието в кожата си.
Нищо твърде драматично. Само достатъчно, за да освободи кръвта, да я пусне да забълбука. Една капка кръв. Още една капка кръв.
Нейната кръв; кръвта на Елиза.
Тя я шокира както всеки път, когато я видеше.
О, как й се искаше да може да заплаче. Чувстваше, че почти може…
Наблюдаваше как кръвта пръска от малкия прорез, не повече от петнайсет милиметра, стича се по ръката й и усети изгаряща мъка в гърдите си, знаейки, че всеки е само от кръв и кости, а смъртта може да дойде толкова внезапно и да отнеме всичко това, че любовта може да бъде заместена от ярост, че и двете могат да бъдат оставени без изход…
И тя остави червената кръв да се разлее от ръката й върху тъмното дърво по бюрото на дядовците й. Наблюдаваше как капка кръв се стича по махагоновото лице на Посейдон, в океанските вълни, накъдрени в краката му, скръцна със зъби, но в очите й не се появиха сълзи и Елиза разтри кръвта си върху лицето на царя на морето.
21.
Събота бе дълъг, прекрасен, ужасен ден. Ани го усещаше като любим филм, за който открива, че вместо да го гледа, тя е вътре в него; че всъщност това е нейният живот.
Той започна, след като оставиха Елиза в девет и трийсет. Баща й спря камиона си в алеята, а майката на Ани излезе да поговори с него за вечерята, когато всички щяха да се съберат заедно. Причината, поради която позволиха на Елиза да дойде толкова рано, бе, че те обещаха да отделят два часа за домашните си. Решиха първо да приключат с това.
Докато родителите им разговаряха на алеята, момичетата се качиха в стаята на Ани, където тя предложи на Елиза бюрото си.
— Не, така е добре — отказа другото момиче и се отпусна. — Искам леглото ти.
— Но толкова е по-лесно да се концентрираш на бюрото — настоя Ани.
— Е, благодаря ти. Знам, че е така, но съм изпаднала в леност. Днес на тялото ми не, му е добре да седи изправено.
— Храниш ли се?
Елиза поклати глава.
— Но не казвай. Баща ми заплашва да ме върне в „Банко“, ако не започна. Толкова е… досаден.
— Мисля, че се тревожи за теб — каза Ани и самата тя се разтревожи. Елиза изглеждаше още по-кльощава от предишния път, сякаш всяка нейна клетка бе недохранена и чезнеше.
— Не трябва да се тревожи — настоя Елиза. — Аз съм тази, която се тревожи. За него. Той е проклятието на моето съществуване.
— Баща ти? — попита Ани ужасена от това как говореше приятелката й за баща си.
— Да. Откакто за малко не загуби бизнеса си, той е толкова различен. Почти не се смее. И говори за това, че не ям. Ако мъжете на средна възраст можеха да страдат от анорексия, той щеше да е първият. От миналата година…
— Но не беше така, когато майка ти почина, нали?
Елиза се беше опънала върху леглото на Ани и вдигна поглед към нея.
— Да. И ти знаеш как това променя всичко.
— Значи, може би баща ти просто е тъжен.
— Е, много е сложно — отвърна Елиза и прегърна възглавницата на Ани, сякаш беше бебе и тя го целуваше по челото. — И ти благодаря, че искаш да проумееш това заради мен, но това е проблемът със семейните тайни: ако ги споделим, мислим, че ще умрем. И така… какво имаш за домашно? Аз имам по английски.
— А аз — по френски. — Ани се усмихна, развълнувана от споменаването на семейните тайни… защото тя също си имаше няколко, а беше рано и денят беше дълъг. И точно тогава вратата се отвори и майка й — сякаш подучена от господин Конъли — влезе с чиния нарязани плодове.