— Ето и за двете — усмихна се тя. — Нещо, което да радва мозъците ви докато учите.
— Ммм, ябълки и круши — възкликна Елиза и грейна, сякаш й бяха подали поднос със сребро и злато. — Обичам ги. Благодаря ви толкова много!
— Няма защо, Елиза. Радваме се, че успя да дойдеш днес.
— Аз също — отговори тя.
Когато майка й излезе от стаята, Ани грабна няколко резенчета, после подаде чинията на Елиза. Тя поклати глава.
— Не, благодаря.
— Но току-що каза, че ги обичаш.
— Така е — отвърна и извади учебника си по английски от раницата. — Просто няма да ги ям.
Ани кимна. Разбираше и уважаваше желанието й. Момичетата си свършиха работата — Елиза на леглото, Ани на бюрото. Домашното по френски беше много трудно, но и много интересно, тъй като от страницата се носеше музиката на езика… В часовете по френски и докато учеше, Ани ставаше дребна и елегантна, очарователна гаменка, такова момиче, каквото баща й би сметнал за красиво.
Ани шептеше диалога на бюрото си, очарована от музиката на думите и изключително доволна от това, че имаше приятелка в стаята си. Това малко притъпяваше болката от липсата на баща й.
— Можеш да четеш на глас — каза Елиза.
— Не искам да ти преча на английския.
— Всичко е наред. Това е Дикенс — „Големите надежди“. Мога да го направя и със затворени очи. Някои от нас изживяват Дикенс… особено когато пише за сираци и трагедии… Тя въздъхна шумно и се почеса по ръката, а на Ани й се прииска да погледне под ръкавите й, за да види дали има нови белези. — За нещастие животът при мен е — заключи Елиза — една голяма глава от Дикенс, бедни хлапаци, мошеничества, глад, мръсни улици и зли хора отвън на покрива, които шептят на спящите момичета…
— Какви зли хора?
— Хората, които ме преследват — обясни Елиза, оголи зъби и сви пръстите си като хищни нокти. — Злите хора…
— Наистина ли? — попита Ани, потрепервайки от удоволствие заради тази творческа интерпретация.
— Да… където и да отида, аз ги усещам там, но после поглеждам през рамо и те са си отишли. Но се връщат през нощта…
— Какво правят през нощта?
— Зоват ме, викат името ми — „Елиза, майка ти те иска.“
— Как ми се иска татко да ме извика.
— Но това всъщност не е майка ми — прошепна Елиза. — Само лудата ми глава.
— Ти не си луда.
— Понякога се тревожа, че съм. — Но после тя се усмихна. — Обаче не е чак толкова лошо. Добър начин да бъдеш във връзка с всички любими хора… Нали разбираш, снощи разговарях с двете баби и им казах, че с теб сме най-новите най-добри приятелки в Хабърдс Пойнт. Хей, може би някоя от тях вика на прозореца ми!
— Може би! — отвърна Ани и главата й се завъртя, както ставаше често, когато Елиза започнеше — какво ли е да влезеш в съзнанието на Елиза? И така, Ани прочете диалога си на глас, усъвършенствайки още малко произношението си. Беше развълнувана от това, че има публика, приятелка, спътничка в спасителната лодка.
Малко по-късно още една ролка свърши и филмът се промени.
След домашното, когато двете момичета решиха да вземат обяда си и да излязат на пикник до Малкия плаж — така че Елиза да може да изхвърли своя по пътя, те налетяха на голяма изненада — Елиза видя преминаващата черна кола.
— Оох! — възкликна тя. — Ченгета, нали?
— Ммм. — Ани се намръщи и се почувства неудобно.
— Изравят мръсотии за баща ти, нали?
— Ммм — отговори Ани и раменете й увиснаха.
— Не се срамувай — успокои я Елиза и стисна ръката й. — Е, баща ти не е бил съвършен. Че кой е?
Най-напред Ани не можеше да каже нищо. Наблюдаваше как полицейската кола минава покрай тях като акула на колела: черна кола, черна смърт.
— Мислех, че баща ми е съвършен — прошепна.
— Знам, Ани. И аз си мислех така за майка ми.
— Кога откри, че не е така?
Елиза се втренчи в Ани, сякаш се опитваше да реши дали да стигне докрай и да й се довери или не.
— Каквото и да е направила, не може да е толкова лошо колкото татко.
Двете момичета слизаха по пътя към плажа, далеч от дъсчената пътека, която живите им родители бяха построили. Когато стигнаха до долния край на каменистата пътека, водеща към хълма, осеян с борове и кедри, Елиза попита: