— Имаш предвид, че си купуваш разни неща за себе си?
— Не. Аз плащам за всичко. Нашите разходи, разходите за бизнеса на татко… струва много да строиш дървени лодки. Всъщност мама го дразнеше, като му казваше, че финансира хобито му.
— Но… той взема много за лодките, които прави — възрази Ани. — Майка ми ми каза.
— Разбира се, защото материалите струват скъпо. Използва наистина качествено дърво. Понякога е рядко, от Занзибар или Коста Рика. Знаеш ли колко струва да докараш тук един товар тиково дърво чак от Ламу? Цяло състояние. И трудът му е скъп. Но тъй като строи всяка лодка ръчно, той не изкарва много.
— Но той е най-добрият в занаята си. Мама ми каза и това.
— Разбира се — отговори Елиза. — Просто ти обяснявам как майка ми ми каза, че работата му е като хоби. И че тя му плаща, за да я върши.
— Той имаше ли нещо против това? — Ани се почувства объркана. В нейното семейство баща й бе толкова горд, че майка й не работи. Харесваше му да „храни семейството си“.
Елиза сви рамене.
— Не мисля, че му пукаше. Или че му пука. Той е различен от всичките мои познати; обича работата си, обича морето, обича мен. Обичаше майка ми. Определени неща са важни за татко. Стига да ги има, той е добре.
— Ти каза — преглътна Ани, — че моят баща ти е бил попечител.
— Да. Надзираваше фонда. Заедно с мама.
— От там ли се познаваха?
Елиза кимна и събра малко дребни мидени черупки. Момичетата продължиха да вървят между огромната скала и израслия отровен бръшлян — ето как магьосникът пречеше на хората да минават оттам, но Ани показа на Елиза как да върви настрани, с гръб към скалата, да избягва докосването на лъскавите зелени листа — и така до втория плаж.
На Ани отново й се стори, че чува някого в гората, без да го вижда, че някой ги преследва. Когато тя спря, спря и шумоленето на листата. Можеше ли да е някоя сърна? Потрепери, извеждайки Елиза на втория плаж.
Плажът бе целият в скали: големи гранитни блокове във водата, по-малки камъни, колкото яйца, над линията на прилива. Момичетата се движеха бавно — Ани, защото беше боса, а Елиза не искаше да си навехне глезена. Ани хвърли поглед към малкия архипелаг от скали, стърчащи в Пролива; точно тук тя често бе виждала кралица Мейхю14, която хвърляше бели цветя във вълните, дарове за местните русалки.
— Той й помагаше да взема инвестиционни решения — обясни Елиза. — Тя казваше, че е добър банкер.
— Ти виждала ли си го някога? — попита Ани.
— Да. Когато тя ме водеше до банката.
— Какво казваше той? Какъв беше? — попита момичето, жадно за нови подробности за баща си, когото нямаше да види никога вече. Беше забравила страха от невидимия наблюдател в гората, от злите хора, от чудовището, което усещаше, че се спотайва под историята на Елиза.
— Беше много любезен — отговори мило Елиза. — Отнасяше се към мен като към някоя много важна личност. Наричаше ме „госпожице Конъли“.
— Такъв беше татко — въздъхна Ани. — Толкова мил към всички.
— Тогава ме накара да му повярвам. Срещнах баща ти и си помислих: „Не е чудно, че го наричат «доверител.» Защото аз му вярвам…“
— Защо не ми каза това преди? — попита Ани и се разплака. — Трябва да си знаела, че искам да чуя това. Защо не ми каза?
— О, Ани — промълви Елиза, а лицето й бе толкова тъжно и брадичката й трепереше толкова силно, сякаш можеше да се отчупи. — Не искам да ти казвам останалото, дори сега…
— Трябва, Елиза. Какво още има за баща ми?
— Той целуна майка ми — прошепна момичето, а по бузите му се стекоха сълзи. — Не съм казвала на никого, дори на баща си. Но веднъж ги видях. Мислеха, че съм заспала на задната седалка… и се целунаха.
— Не — извика Ани и стисна очи.
— Той й даде някакви документи, тя ги подписа и се целунаха. Мразя ги и двамата за това… никога повече не му повярвах. Нито на нея. Съжалявам, че ти го казвам.
— И трябва — извика Ани, сдържайки риданията си. Не че беше толкова шокирана от новината; нали знаеше всичко за Линдзи. Вече бе чувала как майка й плаче, преди да заспи. Тези сълзи бяха различни и дори още по-ужасни.
Това Елиза го бе видяла с очите си.
Срамът на Ани беше много силен, но винаги си беше само за нея. Нейният собствен, личен срам: охраняван под ключ от собственото й тяло, в собственото й съзнание, фактът, че най-добрата й приятелка е станала свидетелка на изневярата на баща й, съкруши сърцето й и то я заболя толкова, че не беше сигурна дали ще продължи да бие.