Вечерята бе забавна. Всички искаха да чуят историята за това как Дан построил дъсчената пътека и как Бей му помагала.
— Знаете ли какво — Микеланджело си има своята Сикстинска капела, нали? Е, аз си имам дъсчената пътека — обясни той. — Тя е моят шедьовър.
— Много е готино, че е издържала толкова време — отбеляза Пиджийн.
— Да, сполетяха ни няколко неприятни бури — припомни им Били. — Можеха да я отнесат.
— Не казвам, че е най-великата пътека на света — продължи Дан. — Но си е там. Атлантик сити, Кони Айлънд, Хабърдс Пойнт. Мисля, че веднъж я видях на корицата на едно списание. Разбира се, тя сигурно нямаше да стигне чак до корицата, ако майка ви не ми беше помогнала.
— И как помагаше? — попита Били. Той се разсмя. — Татко й казваше, че има две леви ръце.
— Вярно — отвърна Бей. — Казваше това.
— Щото не ти е работа, мамо. Остави чука за мен.
— Ох, момче сексист! — възкликна Елиза.
— Смятам, че е правилно да се каже — обади се Пиджийн, имитирайки несъзнателно Тара — „сексистко прасе“.
Ани и Елиза се разсмяха, а Били се изчерви. Беше на възраст, когато приятелките на сестрите му бяха започнали да го интригуват, и искаше да им прави добро впечатление.
— Е, тя имаше много добра дясна ръка, когато я познавах — сподели Дан. — И работата е там, че аз съм обучен да откривам най-добрите майстори на чука. Можех да избирам от всички на плажа и не успях да открия по-добра от майка ви.
— Ти на същата възраст ли беше? — попита Пеги.
— Не, тя е хлапе в сравнение с мен. През лятото, когато работех тук, аз вече бях завършил колежа; майка ви беше на петнайсет.
Бей се усмихна — децата наистина подлагаха Дан на проверка. Но той продължаваше, наслаждавайки се на всяка минута.
— Значи сега строиш лодки? — попита Били.
— Да.
— Бързи?
— Платноходки и плоскодънни лодки, Били — те вървят толкова бързо, колкото си добър с платното или с греблата. Обичаш ли да гребеш?
Момчето сви рамене и се усмихна.
— Обичам джетовете — отговори. „Метнал се е на баща си“ — помисли си Бей.
— Не строя такива — обясни Дан. — Някой път трябва да опиташ да гребеш.
— Може би ще го направя.
— Аз обичам гребането, господин Конъли — обади се Ани.
— И аз така чувам, Ани — погледна я Дан. — Обзалагам се, че си добра.
— Не чак толкова — отвърна тя и се изчерви. — Е, ако нямате нищо против, ние с Елиза се връщаме на Малкия плаж. Ще я пазя от злите джуджета.
— Ще разчитам на това — разсмя се Дани.
— Тя е моето момиче — извика Бей.
Били и Пеги искаха да отидат на двора и да вкарват кошове под лампите, а Бей разреши на всички да тръгват. Двамата с Дан наблюдаваха как четирите деца изскачат от стаята, оставяйки възрастните насаме с много мръсни съдове и симфонията на щурците, нахлуваща през прозорците.
— Искаш ли кафе? — попита Бей.
— Чакай първо да ти помогна със съдовете — предложи той.
Тя се засмя.
— Не е нужно.
— Искам — настоя той.
Те почистиха масата. Кухнята бе уютна и светла и те стояха много наблизо един до друг, докато тя изплакваше съдовете, а той ги поставяше в съдомиялната машина. Усещането беше толкова мило и нереално, толкова неочаквано познато и нежно като плаването им, сякаш никога не бяха преставали да работят заедно, както работиха един до друг на дъсчената пътека.
Когато приключиха, влязоха в дневната, където свещите бяха почти догорели. Огънят пращеше едва-едва. Бей хвърли още едно дърво и двамата го наблюдаваха как пламва. Тя погледна към Дан. Той бе толкова висок и мургав, красивият ирландец, в когото се влюби на петнайсет години. Но точно сега бе поразена от тъжните обрати в живота им от тогава насам.
— За какво си мислиш, Бей — попита я той.
Тя поклати глава:
— Не съм сигурна, че ще искаш да узнаеш.
— Давай — пробвай.
Беше се облегнала на камината. Отдалечи се и се настани на стола до неговия.
— Мислех си — започна — за това колко е трудно.
— Кое по-точно? Да бъдеш самотен родител?
— Да — и всичко свързано с това. Допълнителната работа, опитваш се да бъдеш на две места едновременно, финансовите притеснения… но и нещо повече, постоянно се питаш дали децата са добре. Всички те са толкова тъжни. Получиха такъв удар. Знам, че ще са засегнати от всичко, което стана и което ще стане; но как бих могла да оправя нещата?