Тя забеляза, че Дан се усмихва, но с наведена глава, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.
— Какво? — попита тя.
— О, просто това с „оправянето“. Опитвам се да си спомня кога за последен път съм успявал да оправя нещо.
— Наистина ли?
— Да. Мислех, че мога. Разбираш ли? Само ако внимавам, ако се грижа за бизнеса, ако следя…
— Аз си имам своя версия за това — въздъхна Бей, мислейки си за последните две години. — Ако бях добра, Шон щеше да ме обича, семейството ни щеше да бъде щастливо и светът щеше да бъде добър към нас.
— Долу-горе същата философия.
— Кажи ми тогава как да направя нещата по-поносими за Ани и за другите деца? Ти как го правиш за Елиза?
— Елиза… — въздъхна той и очите му блеснаха особено.
— Какво имаше предвид тя — започна Бей — онзи ден, когато се запознах с нея в корабостроителницата, когато тя каза, че си я обвинявал…
— За смъртта на майка й — довърши Дан и поклати глава. — Каза, че… надявам се да не вярва наистина, че чувствам нещата така. Колко пъти съм я уверявал, че не е така, опитвах се да я убедя… за да не се налага да се връща в болницата.
Бей изчака. Дървата изпукаха, а към комина полетяха искри.
— Какво стана, Дан? — попита деликатно тя.
— Те се прибирали към дома с колата една вечер през април преди година. Чарли имала някаква работа в Блек Хол и в Хотърн и взела Елиза със себе си. Елиза е… ами как да кажа, чувствителна… и беше сърдита на майка си. Приятели, които са ги видели да се качват в колата в Блек Хол, казаха, че Елиза крещяла, размахвала юмруци. Питах я защо, какъв е бил проблемът, но тя не иска да ми каже; все повтаря, че съм искал да я обвиня за това, че е била разстроена и е станала причина за произшествието на майка си.
— Това вярно ли е?
Дан се втренчи в огъня, после поклати глава:
— Не.
— А защо Елиза е била толкова разстроена?
— Не знам. Не обича да чака — отегчението от задачите, ходенето до банката, до пощата, до библиотеката. Обича да се движи възможно най-бързо. Сигурен съм, че майка й е имала срещи, а на Елиза не й е харесало да чака. Първо Чарли изобщо не е трябвало да взема Елиза — замисли се Дан, — но е било нужно тя да подпише документите…
— Документи?
— Елиза е титуляр по семейния фонд на Чарли — обясни Дан. — Самата Чарли беше попечител на фонда, но има и няколко малки сметки, които са на името на Елиза. И Чарли се е нуждаела от нея в онзи ден, за да прехвърли някакви пари.
— В Блек Хол? В коя банка? На Шон? — Бей се намръщи и изведнъж започна да се чуди.
— Да — отговори Дан. — Фондът е бил създаден преди години, още когато Объдая Дей строял корабите си тук, в Блек Хол, преди да се преместим в Мистик.
Бей слушаше. Реалността блещукаше помежду им като тъмна звезда, слязла на земята. Тя нямаше представа какво означава това, защо гърлото й се сви от внезапното разкритие; дали защото Дани не беше споделил сам тази информация? Дали защото дори сега трябваше да попита?
— Тя… познавала ли е Шон?
— Да — отговори Дани. — Той беше вторият попечител за сметката на Елиза. Пое я няколко години преди тя да почине, мисля, че от някого в банката, който се е пенсионирал.
— Хенри Бренсън — сети се Бей. — Той беше старши администратор в банката и от всички избра Шон да поеме най-важните му клиенти.
Тя наблюдаваше как искрите подскачат и се носят към комина. Полицата над камината бе покрита със снимки: Шон с децата на яхтата, на плажа, махайки от сала, вдигнал рибата, която всички те хванаха. Бей примигна и се обърна към Дани.
— А той… — Тя не можеше да формулира въпроса, но наведе глава, вдигна поглед и опита отново. — Той взел ли е пари от Елиза?
— Не — отвърна деликатно Дани. — Не е.
Бей кимна. Ръцете й бяха влажни; толкова се боеше да не би Дани да й каже нещо за Шон, което тя не искаше да чуе. Очите й горяха от сълзи и гняв. Дани усети емоциите й, самият той изглеждаше разстроен, но се пресегна и хвана ръката й. Очите му блестяха, отразявайки пламъка на свещите, тъмносини на слабата светлина.
— Чарли се е прибирала от града, така ли? — попита Бей. Искаше да чуе и останалата част от историята.
— Да. Приключили са със задачите си, напазарували са. Елиза няма да ми разкаже подробности, но знам, че са спрели край шосе №156, точно до Мортън Вилидж. В подножието на онзи стръмен хълм, където пътят завива…
— Много лош завой — сети се Бей и кръвта й се смрази.