— Да — отвърна Дани. — И… Чарли излязла от колата по някаква причина. Двете с Елиза са се карали; тя искала да даде малко време на Елиза, за да се успокои. Чарли мразеше кавгите и би направила всичко, за да ги избегне. Дори да излезе от колата, да остави дъщеря си да седи там… Това каза Елиза веднага след инцидента, но после изобщо не искаше да говори. Цял месец след това тя бе в абсолютен шок…
— Бедното момиче! — прошепна Бей.
— Видяла е всичко — отвърна тихо Дан. — Седяла е на предната седалка и е гледала как майка й пресича пътя. Каза, че е крещяла. Викала на майка си, молила я да се върне и да не я оставя сама. Чарли я върнала в колата, пресичайки шосето — там няма къде да ходи. Няма магазини, няма ресторанти — всичко е в Силвър Бей. Нищо, освен поля и гори на мястото, където е пресичала Чарли. Всичко изглежда толкова нелепо — само за да избегне емоциите на Елиза.
— О, Дан!
— Един микробус я ударил — пътувал към Силвър Бей — дори не спрял.
Бей не можа да каже нищо; през последните месеци караше толкова често по тази отсечка. Помисли си за завоя без видимост, за това как Чарли е пресичала пътя, за това как Елиза е седяла в колата и е станала свидетел на всичко.
— Елиза имаше нервно разстройство — обясни Дан с разтреперан глас. — Беше много различна, преди да се случи това. Винаги напрегната, но толкова щастлива и забавна — толкова сладка и страхотна, винаги се шегуваше. През седмиците преди инцидента може би стана малко по-сдържана. Сякаш си имаше нещо наум. Споменах на Чарли и тя каза нещо за пубертета. Но след инцидента Елиза просто се отдръпна.
— Отдръпна се?
— От себе си. От мен. Дълбоко вътре в себе си.
— Но ти е казала какво се е случило?
— Да — в началото. Беше в истерия, беше сигурна, че вината е нейна, защото е разстроила майка си. Видяла колата да помита Чарли, сякаш е искал да я удари, така каза, и просто изчезнал…
— Откриха ли шофьора?
— Не — отговори Дан. — Най-напред тя каза, че микробусът бил тъмночервен, после си мислеше, че е бил бял и покрит с кръв. После твърдеше, че е бил тъмнозелен или тъмносин, или черен…
— Колко ужасно е било това за Елиза — промълви Бей. — Немислимо е едно дете да гледа как убиват майка му. Не е чудно, че е била толкова съсипана.
— Има влечение да бъде с майка си.
— Тя ли го каза?
— Не. Но си въобразява, че чува разни хора, които я викат по име, казват й, че майка й я иска. Мисли си, че влизат през прозорец на спалнята й. „Злите хора“, така ги нарича. Психиката й е много крехка; в очите й винаги се чете паника. Паника и постоянен, безпомощен копнеж…
— Защо ще ги нарича зли, щом искат да я заведат при майка й?
— Умът й е объркан. Не мога да разбера.
— И я изпрати в болница?
— Да. Първия път, когато трябваше да отиде там, си мислех, че ще умра. Знам, че звучи драматично, но тя е моето момиченце. Да я гледам как се уморява от глад, как се порязва — ужасно е, невероятно. Първия път, когато отиде, исках да я посещавам всеки ден. Казаха ми да стоя настрани, да й дам възможност да се излекува. Това бяха най-тежките дни в живота ми — да искам да видя дъщеря си, а да знам, че ще й е по-добре без мен.
— Но ти си ги преодолял.
— Да. Тя се прибра у дома и аз си отдъхнах. Реших, че ще върша всичко както трябва — ще повдигам духа й, ще напълня къщата с храни, каквито тя харесва, няма да работя толкова до късно и тя няма да се чувства самотна…
— Но не се получи? — попита Бей.
Дан поклати глава.
— Не. Мечтата ми да стана съвършен баща се осуети напълно. Забравих за нея. Следващия път, когато се върна в болницата, ми беше малко по-лесно да я изоставя. Последния път бях облекчен да я заведа там — не ми се иска да разбере колко много бях облекчен.
— Само защото си искал да е в безопасна и здравословна обстановка? Трябва да си се побъркал от тревоги.
— Нямаш представа. — Дани умееше да обича и да се грижи за хората и Бей усети една осезаема сила помежду им. Стисна ръцете му. А той ги дръпна от столовете им и те се прегърнаха.
Бей се притисна до Дан. Ръцете му бяха обвили гърба й и я притискаха толкова силно. Той ухаеше на кедър и билки, а синият му памучен пуловер докосваше меко бузата й; тя чу най-тихия възможен звук да се откъсва от устните й:
— Помощ — чу се да промърморва.
Ако Дан беше чул, той не го показа. Просто я държеше в ръцете си и я люлееше край огъня. Бей затвори очи и се притисна в Дани Конъли. Замисли се за думата „помощ“, за това колко се нуждаеше от нея, колко се тревожеше за децата, особено за Ани, колко самотна се чувстваше всяка нощ.