Дан я притисна по-силно, сякаш нямаше да я пусне никога. Също като нея и той се нуждаеше от помощ. Първата й любов, помисли си тя. Пътеката, която построиха, бе долу по пътя и Бей се замисли за дъските, които полагаха една до друга, за пироните, които заковаха, за близостта им край водата в онази септемврийска нощ.
И точно сега я почувства отново.
Сърцето му заби по-силно и това й подсказа, че Дан е почувствал същото.
Под светлината на милион звезди с помощта на две фенерчета Ани и Елиза поеха по пътеката през гората. През нощта всичко бе различно: очите на гората блестяха. Сърни, миещи се мечки… звуците на гората — пращящи клонки и листа. Злите хора се бяха върнали.
Прилепи се носеха във въздуха над тях, стрелкайки се след комарите, въртейки се в страховити осморки.
— Гората е прекрасна, тъмна и дълбока — отбеляза Елиза.
Ани погледна през рамо, стресната от цитирането на любимото стихотворение на баща й, потрепервайки от откровението на Елиза преди.
— Но аз имам да спазя едно обещание — продължи тя.
— И да извървя километри, преди да заспя.
— И да извървя километри, преди да заспя.
Бяха стигнали до сечището край плажа и сега дебелите дървета отстъпваха пред звездния свод. Отгоре ловецът размахваше блестящ меч, докато легендарните съзвездия танцуваха в бели и сини огньове. Ани си спомни за шумовете, които чу следобед, опита се да прогони страховете си. Краката на момичетата потъваха в пясъка, а лъчите на фенерчетата им опипваха брега отпред.
— Чувам ги — прошепна Елиза едва доловимо и хвана ръката на Ани.
— А аз си мислех, че си въобразявам — изрече Ани.
— Не. Наистина ли ги чуваш и ти? Радвам се — не съм била луда.
— Може би са някои момчета, както татко и неговите приятели са плашели мама и Тара.
— Мислиш ли? — попита Елиза, останала без дъх. — Надявам се да е така. Не — някой друг е, Ани. Истински хора, не въображаеми джуджета. Ще трябва да избягаме обратно в къщата ти. О, боже…
— Ще успеем ли? — попита, замръзнала от ужас, когато чу някой да шепти. Гласът беше много тих и тя се опита да долови думи, но те се губеха. Елиза стисна ръката й силно и започна да я тегли обратно по пътеката.
Но точно тогава гласът се усили — изглежда идваше от пещерата. Дали бяха обградени? Почти ослепяла от ужас, Ани изпъшка.
— Чу ли това? — попита.
— Виж… — отвърна с надежда Елиза, сочейки нагоре към ято гъски, които се носеха в небето и кряскаха силно.
Ани остана неподвижна, пулсът й се ускори, искаше да повярва, че шумът идва от тях. Но след като гъските отлетяха и плажът отново утихна, тя беше сигурна, че идването тук е било лоша идея.
— Хайде, Елиза — настоя тя и сграбчи ръката й. — Да си вървим у дома.
Елиза не възрази. Сякаш усетила същия страх, тя изтича напред по тъмната пътека, към дома.
23.
Тъй като валя всеки ден в продължение на седмица, Бей се възползва от омекналата земя, за да разсади някои растения и храсти на „Хълма на светулките“. Дъждът плющеше, докато тя копаеше. Тъй като Огъста обичаше билките, Бей се съсредоточи върху концентричните кръгове от мента и градински чай, изрязвайки най-високите растения, за да е сигурна, че ще издържат през зимата.
Листата капеха и тя ги събра на големи купчини, за да може от службата по градинска чистота да ги вземат. С всеки изминал ден ръцете й ставаха по-груби, с повече мазоли. Имаше пришки по дланите от дървените дръжки на градинските инструменти, а краката й бяха възпалени от постоянната влага в гумените ботуши.
Един следобед, точно преди Хелоуин, тя извади покривалата от летния им склад в бараката зад къщата на Огъста. Навела глава в проливния дъжд, тя се опита да покрие няколко храста папрат.
— Нуждаеш ли се от помощ?
Вдигна поглед и видя Дан да идва откъм задния двор. Тя изкрещя, надвиквайки вятъра:
— Разбира се! Можеш ли да завържеш онази страна в коловете?
Той закрепи простата борова рамка към желязното колче, което тя вече бе забила в мократа земя. Бей направи същото от своята страна, спомняйки си как баба й казваше, че корените на папратите трябва да бъдат защитени от зимната влага.
— Как ме откри? — извика тя.
— Били ми каза, че работиш.
— И ти дойде, за да ми помогнеш?