Тя отиваше в спалнята си и страдаше сама. Скръбта й бе голяма; бе създала семейство с мъж, на когото изобщо не му пукаше за нея. Третото им бебе вече беше на път, а той не знаеше нищичко за нея. Чувстваше се така, сякаш те бяха два кораба, плаващи в различни посоки, напълно несвързани, с бездна без мост помежду им.
Тези часове бяха най-мрачните моменти в живота й — чувстваше се по-зле отколкото когато разбра за връзките му. Бей се изпълваше с дълбоко отчаяние, когато се изправеше пред истината за живота си, за брака си.
И в този момент въздухът проблесна с много типична ирландска магия. Бей си спомни как гледаше през прозореца, виждайки как блатото блещука под звездната светлина.
И Бей направи бързо емоционално пътуване към блатото и в залива Лонг Айлънд, където солената вода и река Кънектикът се срещаха при устието. Историята се разгърна назад и напред — по целия си път в бъдещето, когато децата щяха да са пораснали, щяха да играят на плажа със своите деца. И със завъртането на наносите Бей се замисли за своето име… Бей.
Замисли се и за всички онези страхотни дни, за мощните заливи по света, за заливите, раждащи миди и риба, за заливите, които осигуряваха пристанища за големите кораби: заливът Хъдзън, заливът Сан Франциско, заливът Фънди, заливът в Ница, Бискайския залив, заливът Гелъуей, заливът в Хабърдс Пойнт…
— По някакъв начин ти беше там — обърна се тя към Дани, а гласът и ръцете й трепереха. — В нощта, когато кръстих Пиджийн.
— Бях ли?
Те седяха в паркирания пикап. Бей си спомни края на онази нощ: как, след като Шон си легна и тя знаеше със сигурност, че бебето й е Пиджийн, се обади на Тара.
Двете изключиха телевизора. Тара го пренесе боса през копривата и го хвърли в соления поток.
— Беше — потвърди Бей.
— Как?
— Защото ми мина през ума, докато кръщавах дъщеря си Пиджийн, че Джон Синдж е бил изпратен през залива Гелъуей до островите Ерън от най-великия ирландски поет и как аз получих другото си име Гелъуей от теб. Така че някак си ти беше там.
— Разбирам — отговори Дан, пресягайки се през седалката. Бей направи онова, което искаше да направи от толкова много години: плъзна се право в ръцете му.
— Така ли? — прошепна тя и забрави нервността си, когато отметна глава, за да целуне единствения мъж, освен съпруга си, когото бе обичала.
— Да — прошепна той, — защото съм точно тук с теб.
„Той е истински ирландец“ — помисли си тя. Дани Конъли наведе лицето си към нейното и я целуна с такава жар и страст, които заличиха всяка година, спомен, събитие и тъга, случвали се в живота й.
Те се целунаха, независимата жена, която някога игра Пиджийн на Синдж и ирландският поет, строителят на дървени лодки и дъсчени пътеки, вдовицата и вдовецът, които се докосваха, дърпаха, стенеха и искаха много повече от това, което можеха да получат в пикапа, паркиран под уличната лампа в Хотърн.
Бей пъхна ръце под грубото му яке и докосна едно копче на ризата му. Помисли си какво би било да го разкопчае. Искаше да усети ръцете му — толкова груби от мазолите и толкова топли върху студената й кожа…
Кожа, която не бе докосвана толкова отдавна, сърце, което не бе докосвано дори още по-дълго. Устата му бе гореща върху нейната, а брадата му одраска лицето й. Тя искаше да го целува вечно, да усеща как гладкото й лице се драска в наболата му брада. Усещайки устните му върху своите, той я преобразяваше, караше я да се почувства отново жива! Ето какво беше това — нищо по-малко от магия, да бъде докосвана, когато си мислеше, че е мъртва, да бъде върната към живота…
Те се целуваха, толкова неочаквано и толкова страстно. Тя съзнателно искаше да забави това, защото имаха деца.
Децата.
Какво общо можеше да има една целувка с онези деца?
Бей не искаше да знае, но, разбира се, трябваше да знае. Парното издуха горещ въздух в запотения, студен пикап, а ръцете на Дан бяха толкова бавни и горещи, но в миг той усети електрическото напрежение, мислите за децата я спряха на място, по средата на целувката…
Тя се спря с мисълта за онази шейна, за прадядото на Елиза, който се стрелнал през снега с безценната си сребърна чаша за своята истинска любов… падащия сняг, замръзналата река, коледните ангели, пеещи отгоре, войниците, спящи в своя форт… Даяна — майката на първата Елиза — не е знаела дали любимият й генерал ще успее да стигне жив до нея…
„О, имало е такава любов“ — помисли си тя.
Това й позволи да забави ход, да не взема веднага онова, което искаше от целувката. Накара я да повярва в нещо по-истинско, което бе почувствала отдавна, преди години.