Вече не вярваше в любовта, в такава любов.
Вероятно не вярваше, колкото и да се опитваше, през целия живот на най-малката си дъщеря, през живота на Пиджийн.
— Добре ли си? — попита Дан. Беше притиснал мазолестата си ръка в хладната й буза.
— Толкова добре — отвърна тя. Знаеше, че очите й блестят, виждаше ги да се отразяват в неговите.
— Не трябваше да те целувам — каза той и поклати глава.
Тя се разсмя; искаше й се той да не беше казвал това, искаше й се и той да се почувства толкова невероятно и приказно жив като нея.
— Защо?
— Защото…
Изражението в очите му я изненада. Той бе погълнат от нещо, от нещо лошо. „Той не искаше да ме целуне, не ме желаеше, аз започнах“ — помисли тя изведнъж объркана, засрамена.
— Толкова много го исках, от толкова време — обясни Дан, посягайки отново към нея, но очевидно се сдържа. — Трябваше да те целуна, но трябваше да изчакам…
— До какво? — попита Бей.
Дан изглеждаше измъчен, явно се опитваше да реши нещо.
— Да ти кажа за Шон. Той дойде при мен, за да му построя лодка, но това не беше единствената причина.
— А каква беше? — попита тя.
— Твърде е сложно — отговори той.
— Трябва да знам — настоя тя и изведнъж усети страх.
— Иска ми се нито една от тези междинни години да не беше се случвала — простена той, хващайки лицето й в ръцете си. — Иска ми се да бях повярвал в онова, което знаех дълбоко в себе си още преди двайсет и пет години, че ти си единствената. Иска ми се да те бях изчакал да пораснеш…
— На мен също. Всичко, освен децата…
— Направих голяма грешка. Знаеш ли, когато ми казваше, че Шон лети твърде близо до слънцето?
— Да — отвърна тя, усещайки страх.
— Бях изкушен да направя същото.
— По какъв начин?
— Жена ми беше много богата. А твоят съпруг надзираваше фонда й. Той… мисля, че той искаше да се замеся с него в нещо незаконно.
— Не ми казвай това — извика тя и наведе глава, защото не понасяше мисълта за него като такъв.
— Бей, моля те слушай. Нищо не се е случило. Обаче бях изкушен. Изслушах го, премислих нещата и му казах, че не се интересувам.
Тя замълча, а сърцето й биеше силно.
— Бей?
— Закарай ме у дома, Дани — прошепна.
Но Дани Конъли се наведе, прегърна я и я целуна отново. И въпреки всички въпроси и съмнения тя отвърна на целувката му.
24.
— Тара — извика Огъста от будоара си. Беше се увила в тъмносиния плат — шифон ли беше, тафта ли? Никога не можа да го запомни. — Тара, скъпа! Можеш ли да ми помогнеш?
— Огъста, какво е станало? — попита Тара, притичвайки от банята. Миришеше на лимонов препарат за почистване.
— Опитвам се да реша какво да облека за Тиквения бал — обясни Огъста — и имам този чудесен плат от тъмносиня тафта — или е шифон? — който Хю ми купи от Венеция на едно от онези художнически пътувания. Помислих си: „Огъста, скъпа, сега или никога.“ Тъй като темата тази година е „Вещерство“, какъв по-добър цвят от синьо като нощното небе? Благодаря ти, скъпа — кимна тя, след като Тара я разви.
— Готово — каза Тара.
— Мили боже! — възкликна Огъста и се отпусна върху басмения шезлонг. — Мразя това усещане да съм като в капан… като затворничка…
— В синя тафта — усмихна се Тара.
Огъста въздъхна. Децата й винаги я смятаха за лекомислена — постоянно се подготвяше за следващото парти, приготвяше костюма си за следващия бал, бродираше още възглавнички. — Сега Тара явно беше на същото мнение.
— Животът не е само маскени балове — отбеляза старицата. — Наистина се опитвам да върша добри дела.
— Ти даде шанс на Бей — припомни й Тара. — А тя обича работата си.
— Е, тя е невероятно талантлива. Наблюдавам я през прозореца, нали разбираш? — Така се справя със земята и растенията… земята е нейното платно. Повярвай ми, познавам художника веднага щом го видя. Обожавам да гледам как художниците работят, когато са в своята стихия и в контакт със своята муза. Нямам търпение да видя как платното й ще оживее, ще разцъфне през пролетта.
Тара кимна, доволна и горда с приятелката си.
— Как се справя Бей — попита след момент възрастната жена. — Емоционално и финансово?
— Тя е силна — каза само Тара.