Не знам защо останах с впечатлението, че в държането на Бинго има нещо крайно озадачаващо, дори зловещо в своята необяснимост. Категорично имаше вид на човек, който крие заек в цилиндъра си.
— Тази работа смърди нездравословно — облякох аз в словесен израз подозренията си. — Защо му е на чичо ти да обядва с човек, когото през живота си не е виждал?
— Скъпи мой непрокопсанико, не чу ли какво ти казах преди малко — че съм му разправил всичко за теб? Казах му, че си най-добрият ми приятел, че сме съученици от деца и прочие глупости.
— Въпреки това… Пък и защо толкова държиш да се явя на този обяд?
Бинго се поколеба, преди да отговори.
— Искам от теб да му изложиш матримониалните ми въжделения. На мен не ми стиска.
— Какво?! Да пукна ако…
— И се наричаш мой приятел?
— Всичко в границите си.
— Бърти — промълви Бинго с укор, — та аз ти спасих живота!
— Кога?
— Не беше ли ти? Че кой ще е бил тогава? Така или иначе, знаем се от деца. Не можеш да ме подхлъзнеш.
— Добре де, добре. Но като твърдиш, че не ти стискало, безкрайно се подценяваш. За човек, който има наглостта да дойде тук и…
— Утре — каза Бинго. — В един и половина. Не закъснявай.
Колкото повече размишлявах над предстоящия обяд, толкова повече се разстройвах. Лесно му е на Бинго да ми обещава кулинарни радости, ама каква полза от тази перспектива за човек, комуто предстои изритване на улицата още по време на ордьоврите? Но нямаше как — думата на един Устър на две не става, така че на другия ден в един и половина аз натиснах звънеца на Паунсби Гардънс 16. Секунди по-късно бях в гостната и ръката ми бе крепко раздрусана от най-дебелия човек, когото бях виждал до този момент.
Родът Литъл очевидно се ръководеше от девиза, че разнообразието му е майката. Младият Бинго е дълъг и мършав, без грам тлъстина под тъканите. Такъв си е откакто го помня, което ще рече през целия му безпътен живот. Чичото възстановяваше равновесието, и то с излишък. Ръката, която обгърна моята, бе самото тържество на плътта.
— Господин Устър, толкова съм щастлив… за мен е такава чест… нямам думи да изразя…
Явно по необясними причини Бинго се беше олял. Сякаш се канеше да ме продава.
— О! А! — успях да произнеса аз, а чичото отстъпи леко назад, без да изпуска от челичената хватка любимата ми дясна ръка.
— Тъй млад, а вече сте постигнали всичко в живота.
Тук вече вдигнах ръце и се предадох. Моето семейство, начело с леля ми Агата, никога не е пропускало сгоден и несгоден случай да изтъкне, че животът ми е безвъзвратно пропилян и че откак съм спечелил във второ отделение наградата за най-добър хербарий от диви цветя, събрани по време на лятната ваканция, не съм направил нищо като хората. Тъкмо се чудех с кого ме бърка, когато чух телефонен звън и прислужницата довтаса да ми съобщи, че било за мен. Излязох в антрето и вдигнах слушалката.
— Ало! — чух гласа на Бинго. — Значи вече си там? Браво! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Слушай, чичо ми остана ли доволен от запознанството си с теб?
— Олигави ме целия. Аз съм в пълно недоумение.
— Всичко е наред. Нали затова се обаждам — да разсея мъглата. Знам, че няма да имаш нищо против… Казах му, че ти си авторът на книгите, от които му чета.
— Какво?!
— Да. Казах му, че Роузи М. Банкс е твоят литературен псевдоним, защото си много свенлив и необщителен. Така че той ще те слуша, та ушите му ще хлопат. Ще попива благоговейно всяка твоя дума. Страхотно хрумване, а? Самият Джийвс едва ли щеше да роди нещо по-така. Затова не се стискай, момчето ми, ами наблегни на факта, че не мога да издържам семейство със сегашната мизерна лепта. Ако искаме филмът да завърши с бавно отдалечаване на камерата от нежно прегръщаща се двойка, трябва поне да удвои дажбата. Давай, значи!
И той затвори. В същия миг икономът удари гонга за обяд, любезният домакин се търкулна по стълбите и тупна в краката ми като презряла тиква.
Винаги ще си спомням за този обяд с болка в сърцето. Защото беше обядът на всички обяди, а аз не бях в състояние да му отдам дължимото. Подсъзнателно усещах какво се поднася на масата, но живите въглени, на които ме беше насадил моят приятел, прегаряха дъното на елегантните ми гащи и превръщаха в трици всичко, което поднасях към устата си.
Старият Литъл отпочна литературната дискусия без много да се мае.
— Моят племенник сигурно е споменал, че напоследък разучавам в дълбочина вашите произведения.
— Ъ… да, каза ми… Как… ъ… как ги намирате тези… таквоз?
Той оцъкли насреща ми две влажни очи, преливащи от благоговение.