— Господин Устър, ще ви призная без свян, че не мога да ги слушам, без да плача. Аз действително не проумявам как е възможно млад човек като вас да познава тъй издълбоко човешката природа, да дърпа с такава вещина струните на трептящото читателско сърце, да създаде такива правдиви, затрогващи и човечни литературни творби.
— Ами… то си е дарба — смънках аз и попих със салфетка солената влага от слепоочието си. Не си спомням да съм попадал в по-небрано лозе.
— Да не би да намирате стаята прекалено затоплена?
— Не, не… таман ми е.
— Значи е от пипера. Ако готвачката ми има някакъв недостатък — макар да не съм склонен да го призная, той е леката склонност към прекомерие в употребата на пипер. Между другото, какво ще кажете за гозбите й?
Аз така се възторгвах от отплесването на разговора от коловоза на творческата ми продукция, че не се поскъпих на звънки похвали.
— Радвам се да го чуя, господин Уетър. Може да съм предубеден, но за мен тази жена е един обикновен гений.
— Не ще и дума!
— Седем години вече работи за мен и нито веднъж не се е отклонила от височайшите стандарти на световната кулинария. Ако забравим, разбира се, онзи случай през зимата на 1917-та, когато една от майонезите й беше със спорна пухкавост на консистенцията. Но нека отдадем дължимото на обстоятелствата. Тогава се случиха една след друга няколко въздушни тревоги и горката женица бешб основателно разстроена. За жалост, господин Устър, всяко добро е за зло и аз трябва да нося своя кръст. Седем години вече треперя от страх да не би някой злодей да ми я отмъкне. До мен нееднократно са достигали слухове за планините от злато, с които коварни люде я прилъгват да смени работодателя си. Представете си моя ужас, когато тази сутрин немислимото се случи. Тя си подаде оставката!
— Боже господи!
— Вашата реакция е достойна за сърцето на литератора, сътворил „Едно жарко, жарко лято“. За щастие, най-страшното бе предотвратено и въпросът се уреди благополучно. Джейн няма да ме напусне.
— Без майтап?
— Без майтап, както казахте, макар че не съм запознат с този израз. Не съм го срещал във вашите книги. Като споменах вашите книги, та се сетих — това, което ги кара да изпъкват над ограниченията на фабулата, е жизнената философия, която излъчват. Ако в Лондон имаше повече хора като вас, господин Устър, той би бил несравнимо по-прекрасно място за живеене.
Последното рязко се разминаваше с жизнената философия на леля ми Агата, която не пропуска повод да ми натяква без задръжки, че именно присъствието на непрокопсаници като мен правели Лондон непоносим и затова на човек му се налагало да прекарва по-голямата част от годината в провинциалното си имение. Но аз тактично премълчах.
— Нека изразя възхищението си, господин Устър, от храбрия начин, по който хвърляте ръкавицата на предизвикателството в лицето на нашите допотопни социални предразсъдъци. Да, аз всеотдайно подкрепям вашите прогресивни възгледи за тази наша сляпа социална система! Вие, в своето величие, съзряхте, че социалният статус е една отживелица, която ни задушава в своите окови. И нека възкликна с думите на лорд Блечмор от „Тя беше едно обикновено момиче“: „Колкото и да е скромен нейният произход, всяка добра жена е равна на най-благородната дама на тази земя!“
— Не може да бъде! Мислите ли?
— Мисля го, господин Устър! Срам ме е да си припомня, че неотдавна аз бях друг човек, в плен на малодушните условности, наречени класови различия! Откакто обаче прочетох вашите книги…
Знаех си аз. Джийвс отново беше уцелил право в окото.
— Значи според вас, господин Литъл, няма нищо лошо в това човек от… да го наречем по-добрата половина на обществото да се ожени за момиче, което бихме обрисували като произхождащо от по-нисше съсловие?
— Да, аз не намирам нищо осъдително в това.
Тук аз си поех дълбоко въздух и му хързулнах добрата вест.
— Младият Бинго — вашият племенник, така да се каже… иска да се ожени за една келнерка.
— И аз дълбоко го уважавам за това му намерение.
— Вие нямате нищо против?!
— Ни най-малко.
Повторно си поех дълбоко въздух и прехвърлих топката в по-прагматичната половина на игрището.
— Надявам се да не ме обвините, че си пъхам носа, където не ми е… Но такова… какво ще кажете?
— Боя се, че не успявам да проследя мисълта ви.
— Ами става дума… искам да кажа… за джобните му постъпления. Тези, които тъй любезно му отпускате всеки месец. Той храни големи надежди, че ще благоволите да закръглите сумата по-така.
Старият Литъл тъжно поклати глава.
— Боя се, че не ще съм в състояние да му бъда в услуга. Човек в моето положение, както се досещате, е принуден да стиска всяко пени. С готовност ще продължа да отпускам на своя племенник досегашната му стипендия, но не ще мога да се разпростра извън нейните настоящи граници. Няма да е почтено спрямо милата ми съпруга.