Завлякох се в родното гнездо, изпускаш пара през ушите и огън през ноздрите. В едно нещо бях сигурен — за двама ни с Джийвс вече нямаше място под един покрив. Страхотен личен прислужник, не ще и дума, несъмнено най-добрият в цял Лондин, но аз нямаше да допусна този довод да ме размекне. Нахлух в дневната като северозападен вятър, свъсих вежди, скръстих ръце пред гърдите и изведнъж видях кутията с цигари върху малката масичка, илюстровните списания на поставката до лакътя ми, чехлите, приготвени до креслото и всичко толкова както трябва да бъде, че неволно изпуснах парата и се почувствах като кандидат-главорез, който чува внезапно песента, пята някога от майка му над люлката. Абе с една дума, разкиснах се.
И тогава от кухнята се зададе милият Джийвс с табла, натоварена с най-жизнено необходимото, и само като го зърнах…
Не. Вкоравих сърцето и му дадох да се разбере.
— Току-що се видях с господин Литъл, Джийвс.
— Нима, сър?
— Тъй… ъ… ми разказа как всеотдайно си му помогнал.
— Направих каквото можах, сър. Радвам, че сега всичко е мирно и спокойно. Уиски, сър?
— Благодаря. Ъ… Джийвс!
— Да, сър?
— Друг път…
— Да, сър?
— Ами… нищо. По-малко сода, Джийвс.
— Много добре, сър.
Тръгна да си излиза.
— О, Джийвс!
— Да, сър?
— Бих искал все пак… Според мен… Искам да кажа… Не, нищо.
— Много добре, сър. Цигарите са до вас. Вечерята ще е готова точно в осем без петнайсет, освен ако не желаете да вечеряте навън.
— Не, ще си остана тук.
— Добре, сър.
— Джийвс!
— Да, сър?
— Не, нищо.
— Много добре, сър.