— Ку Хорах! — извика Ранях ясно и гордо. — И двамата ми синове са невинни!
— Кейт! — Конал се извърна отчаяно към кралицата, но тя само се усмихна и кимна на мъжете, които стояха зад пленниците. По един силен удар ниско под кръста и двете момчета на Ранях увиснаха на въжетата, последвани от любимия й Улиян.
Капитаните бяха проявили милост с тези силни ритници. Кейт би предпочела леко подтикване, залюляване на въжето и бавно задушаване, а не бързо счупване на врата. Веждите й леко се сбърчиха, но капитаните я погледнаха безизразно, а и тя нямаше повод да ги сгълчи.
Сигурно нямаше да проявят такова милосърдие към Ранях, ако имаха възможност, разбира се. Щом видя, че синовете и любимият й висят на въжетата със счупени вратове, тя сама скочи от пейката. Вратът й се пречупи с изпукване, по-силно, отколкото изобщо можех да си представя. След това в залата остана единствено осезаемият ужас, тихият плач на Ейли и тихото ритмично поскръцване на опънатите въжета.
35
Мислех си, че ще проклина, ще плаче и беснее и ще нареже ръката си; не очаквах такова зловещо мълчание, толкова затаена ярост. Но въпреки това очаквах да дойде в стаята ми, затова бях още буден и облечен, когато много след полунощ той почука на вратата ми и влезе без да го поканя. Седях на ръба на леглото си край догарящите главни в камината и точех острието на меча си. Това беше моят любим меч — същият, който Ранях ми направи.
Катриона седеше с подвити крака на леглото до мен. Тя не продумваше, просто ме гледаше как работя, но присъствието й беше безкрайно успокояващо. И двамата погледнахме безмълвно към Конал, докато той прекосяваше малката ни каменна стая.
След около минутка той застана пред мен. Едва тогава усетих как тялото му трепери неконтролируемо. Той хвана главата ми с ръце и насила ме накара да го погледна в очите.
— Аз ли съм твоят капитан? — прошепна той.
Поставих голия си меч на коленете си и се взрях в очите му. Зад отчаянието и омразата към себе си там се криеше и нещо друго. Не точно онова, което исках да видя там — тази част от душата му все още не му се беше разкрила напълно. Не онова, от което имах нужда, а нещо друго.
— Онова, което правих досега — каза той, — не е лоялност. Прав беше. През цялото време беше прав.
Беше и абсолютно трезвен.
— Караш ме да се чувствам нервен.
Той не се усмихна.
— Ти беше моята съвест, Мурлин. За което ти благодаря. Но вече е време да си върна своята собствена.
Аз стиснах здраво пръстите му и бавно свалих ръцете му от главата си. Без да откъсвам поглед от неговия, притиснах дясната му ръка към челото си и затворих очи. Когато почувствах, че вече мога да я сваля, я поднесох към устните си и я целунах.
Той се отпусна на колене. Едва успях да плъзна меча си встрани, преди той силно да ме притисне към себе си. Щеше да е ужасно неподходящ момент да се пореже на него.
— Казах, че ще си отслужа годината, дори това да ме убие — каза точно една седмица по-късно Конал, облегнат на стената в конюшнята, скръстил ръце на гърдите си, гледайки ни в очите. — Това не ме уби. Но уби Ранях.
Никой не се обади.
— Ако си тръгна оттук, ще бъда обявен извън закона, затова няма да ви моля да дойдете с мен.
— Ако? — рече Каррик, оглеждайки камата си.
— Когато — уточни Конал.
Каррик сви рамене и прибра камата в канията й.
— Не си прави труда да молиш.
— Ако го направиш — додаде Реил, — ще те скъсаме от бой.
Конал си позволи да се усмихне.
Един кон тропна с копито и изцвили. Аз го погледнах с надеждата, че не вика някого. В сенките на конюшнята не се бяха събрали само деветте оцелели бойци на Конал; целият му отряд беше готов да дезертира. Освен тях бяха дошли още двайсетина други. Щом бойците на Кейт бяха тук, при нас, значи решението им бе окончателно.
Ако Конал беше взел решението си седмица по-рано, хората щяха да са по-малко. Съюзяването на Кейт с ламирите беше допринесло допълнително за това. Имаше някои неща, които дори закоравял убиец не би могъл да преглътне. Сред народа на Ший несъмнено имаше и такива, които притежаваха човечността и душата на ламир и биха се радвали да се бият редом с тях на бойното поле, но аз лично не ги бях срещал. Може пък просто да бях извадил късмет.
Кейт беше напуснала крепостта веднага след убийството на Ранях и семейството й, придружена от отряда ламири. Никой не знаеше къде отива и никой не попита. Нас не ни интересуваше, а и очевидно тя не се притесняваше. Толкова беше уверена във властта си над нас.