— За всеки случай. Трябваше още вчера да бъдем в крепостта. — Със смразяващ поглед Конал плесна задницата на коня на Катриона и той препусна в галоп. Тя се обърна през рамо и ме изпрати с разтревожен поглед.
Обърнах коня си. Той беше красив червеникавокафяв жребец, който изглеждаше по-тъмен, защото се потеше от нерви. Хрумна ми смразяващата мисъл, че преследвачът ни може да е ламир и че няма да мога да се справя сам. Дотук с перченето пред Катриона.
Изтеглих меча си от ножницата и целунах дръжката му за късмет.
— Какво има, Брандир?
Той вдигна глава, погледна ме ухилено, с език, увиснал странично от устата му. След това отново погледна към приближаващия се ездач. И двамата чухме тежкия тропот на копита. Вълкът набръчка презрително муцуната си, крайниците му се стегнаха и той изръмжа.
Засмях се.
— Фасулска работа, а?
Но въпреки това потреперих. Вече нямаше измъкване.
Конят, който се появи на смрачаващия се хоризонт, беше огромен. Проклет да съм, ако не ми беше познат.
Както и приличащия на бандит с обръсната глава боец, който го яздеше. Щом ме забеляза, той спря гигантския жребец и измъкна меча си от ножницата. Конят разтърси глава, от устата му закапа пяна и за пръв път забелязах, че очите му са черни и безизразни, очи на воден кон: очи на убиец.
Затворих очи, преглътнах и призовах моя жребец. Нямах намерение да го викам, докато не приближахме до крепостта. Мислех, че няма да ми е нужен. Надявах се, че ще пристигне навреме.
— Здрасти, дребен.
Вдигнах меча си. Глупав негодник, бърза да ме ядоса.
— Свали го — излая Торк.
— Няма.
— Най-добре го свали.
— Хубаво. Когато и ти свалиш твоя.
Беше се приближил достатъчно близо, за да видя тънката мембрана на третия клепач на коня му, която проблясваше отбранително върху черното око. Започнахме предпазливо да се обикаляме, приготвили мечовете си за удар. Брандир изръмжа.
— Няма да те нараня — излая той.
Аз се изсмях недоверчиво.
— Да бе, няма. Някакви последни думи?
— Не че изобщо ще ги чуеш, шибано джудже такова.
— Сега вече ме ядоса. Дай да приключваме с това.
— С кое? — изрева той. — Опитвам се да ти предложа меча си, а ти ме заплашваш?
— Какво се опитваш?
— Нали ме чу. Смяташ ли, че след всичко това мога да се върна при Клорин?
— Клорин изобщо не се впечатли от онова, което направи — присвих очи аз.
— Да, но шефката му няма да мисли така, нали? Няма начин да не разбере, приятелче. Смятай, че здраво съм омазал нещата.
— Това си е твой проблем, приятелче. — Аз прехвърлих меча си в другата ръка и го стиснах здраво.
Той ми се ухили и направи същия номер с прехвърлянето.
— Брат ти ми харесва. Винаги ми е допадал.
Аз му се ухилих в отговор.
— Това променя нещата. Нали?
Пъхнах меча си в ножницата и му подадох ръка.
Той я стисна, докато прибираше своя меч.
Когато настигнахме останалите, които бяха спрели за почивка, аз го отведох веднага при Конал. Торк погледна Ангхис, после Рейлтин, след това брат ми.
— Изгорих всички мостове назад — рече той с весел глас. — Вече съм твой крепостник, Ку Хорах, идеалистично…
Думата, която използва, беше къса и цинична, англосаксонска, също като него. А спомена за отвратения ужас, който се изписа на лицето на Рейлтин, пазя и до днес.
36
Най-важното беше, че крепостта бе непревземаема. Това си беше и целта. Такава я беше построил Григар и Конал след него, а останалите им помагахме. Мисълта, че тя е наше творение, изобщо не ни помагаше.
Колман Роа се изправи на стената заедно с двама от лейтенантите си. Той не започна да ни се подиграва, само погледна надолу към нас с тънка усмивчица и безкрайно презрение.
— Ако само за секунда свали преградата си — рече хладнокръвно Рейлтин, — ще изкарам кръв от ушите му.
Погледнах Торк с крайчеца на окото си и той повдигна вежди.
— Радвам се да те видя отново във форма, Рейлтин — казах аз.
— Иначе няма смисъл да участвам в тази глупост — отвърна дръзко тя.
— Вярно ли е, че тя е вещица? — промърмори Торк в ухото ми.
— Богове, не! — отвърнах аз на висок глас. — Не ни е позволено да я наричаме вещица.
— Стига се заяждахте — рече Конал, но си личеше, че въобще не му е забавно. Той беше зает с изучаването на стените и защитата, да не говорим за трите тела, които висяха, поклащани от вятъра, на бесилка до северната стена. Двама мъже и една жена. От нашите.