Не знаех какво има над мен, но главата ми не се цепеше от непоносима болка. Поех си дълбоко дъх, издърпах се нагоре и се озовах по корем на стената, скрит в сянката на бойницата.
Все още не можех да повярвам на късмета си, че съм тук и не съм мъртъв. Помислих си, че Рейлтин ще ме остави сам да издигна бариера пред съзнанието си, но тя не се оттегли. Предполагам, че Конал искаше да знае къде съм, пък и болката от намесата й отново се беше принизила до тъпо пулсиране.
Самата врата беше добре охранявана, но не от мен. Стражите бяха пръснати по-нарядко и намиращият се най-близо до мен изобщо не очакваше да бъде свален изотзад.
Прерязах му гърлото и го задържах в прегръдките си като любовник, докато кръвта му не изтече, след което тихо го отпуснах на земята. Нямаше нужда да затискам устата му с ръка: и без това не успя да гъкне, а ако действаш бързо, шокът им пречи да изпращат мислени предупреждения. Когато полегна на земята, видях лицето му. Едва ли беше по-голям от мен.
„Но той се бие за Колман Роа“ — помислих си аз, докато кръвта пулсираше в ушите ми. Биеше се и убиваше за Колман Роа. Затворих очи и отново ги отворих. Той беше по-голям от малкото момиче. По-голям от доведената дъщеря на Ранях. По-голям от нея.
Може би два пъти по-голям.
Той се биеше за Колман Роа. Съвестта ми щеше да ме провали. Бързо се извърнах от него и побягнах.
Когато стигнах до стълбището, водещо към първия вътрешен двор, се спуснах до малката площадка, откъдето започваха стълбите. Там извадих най-голям късмет. Имаше малка стая, тясно помещение с рафтче и походно легло, където стражите можеха да дремнат набързо между смените си, когато крепостта беше под обсада. Сега тя беше заета, макар и не по предназначение.
Сорха беше яка кучка, която често ме поступваше, докато бяхме деца. Косата й имаше цвета на лъскава конска грива и очите й блестяха с всички възможни цветове на мочурището. Точно сега бяха като подпалено тресавище и тя гледаше нападателя си с такава омраза, че чак се изненадах, че мъжът не потрепва. Смея да заявя, че сигурно щеше да му разбие физиономията, ако ръцете й не бяха завързани. Сега вече съвестта не ме загриза. Те не бяха млади. Можеха да различат правилното от грешното. Освен това не само убиваха за Колман Роа; те измъчваха заради него.
Радвах се, че нападателят на Сорха е зает; така успях невероятно лесно да убия другаря му, който нетърпеливо чакаше реда си. Тя ме гледаше как го правя, но нито веднъж не потрепна, не мигна, лицето й не промени изражението си на ярост и болка, и отчаяние. Какво момиче. За пръв път да ми допадне. Предполагам, че и тя ме хареса за пръв път, особено след като сграбчих нападателя й за косата, дръпнах главата му към себе си, усмихнах му се и му прерязах гърлото.
Тя изплю кръвта му и се ухили.
— Никога не съм предполагала, че ще се радвам да те видя, дребосък.
Хванах я за ръката и я дръпнах да се изправи, преди да успее да откаже помощта ми.
— Внимавай какви ги приказваш, за да не те оставя тук. — Притиснах я към тялото си и прерязах въжетата на китките й. Тя се беше стегнала почти колкото тях. Очаквах да ме ухапе по рамото.
— Да бе, да. — Сорха примигна от болка, а след това бързо, сякаш ядосана на себе си, навлече обратно панталоните и ризата си. Треперещите й ръце бяха отекли и на петна, но тя започна да свива и разпуска юмруци, докато не нормализира кръвообращението си и треперенето не спря. Не можех да не й се възхитя; сигурно адски я болеше. На едната половина от лицето й имаше лилав оток от удар с камшик. Бях объркан: това не бе бойно оръжие на Ший и никога нямаше да бъде, така че Сорха сигурно беше много по-разгневена от мен. Пред вратата лежаха два меча в ножниците им; тя взе единия и го измъкна със замах. Дори аз не намерих сили да гледам онова, което направи след това.
После, потрепвайки, я погледнах с крайчеца на окото си.
— Приключи ли?
— Да. Ще ми се да бяха още живи, за да го почувстват.
— Съжалявам.
— Не ми се извинявай. Появи се тъкмо навреме. Макар че щеше да е по-добре, ако беше подранил с двайсетина минути. Кой е с теб?