— Кое искаш да чуеш първо: добрите или лошите новини?
Тя изруга.
— Хей, не се тревожи — намигнах й аз. — Добрата новина е, че съм сам. Къде са другите бойци?
— Всички, които отказаха да се изправят срещу Конал, са заключени в складовете. Между другото, това означава всички от нашите. Естествено — добави сухо тя, — складовете са преместени до жилищните помещения на стражата.
— А останалите?
Всъщност всички над петнайсетгодишна възраст се смятаха за бойци. Но освен децата имаше и други, които просто не ставаха за бойци, дали заради професията им, или защото просто не им беше по вкуса.
Сорха ме погледна смутено.
— Не знам. Разделиха ни преди два дни. Нещо се промени. Имаше някаква болест. Размина се, но те казаха, че някои хора са заразени, а останалите са носители, че е било чума. Лъжеха, разбира се. Иначе не виждам защо ще разделят бойците от останалите.
Стомахът ми се сви. Мислех да изругая, но после промених намерението си.
— Сорха, сега наистина, ама наистина имам нужда от една отклоняваща вниманието маневра.
— Мурлин, точно в този момент можеш да поискаш от мен да те целуна и аз няма да ти извадя очите. Но утре вече няма да ти се размине. — Тя ми намигна. — Какво искаш да направя?
38
Огромният сребърен лунен кръг блестеше безмилостно, но никой не обърна внимание на самотния боец, който прекоси двора и се шмугна в една странична уличка. От сенките под стълбището наблюдавах как Сорха изчезва между складовете, преметнала през гръб двата откраднати меча, и с цялото си сърце й пожелах късмет. Това би трябвало да е достатъчно. Поне й беше доставило удоволствие да се разправи с двамата стражи, които бяха държали другарите й в плен като някакъв добитък.
Колман Роа не очакваше бунт отвътре и дори някой да забележеше отсъствието на двамата стражи, той щеше да предположи, че се забавляват със Сорха. Младият пазач на стената беше по-обезпокоителен, но пък аз го бях скрил добре. Познавах отлично пролуките и сенчестите места в собствената ми крепост; иначе нямаше да бъда от голяма полза.
От скривалището си не можех да видя портата, затова си поех дълбоко дъх и се промъкнах обратно до бойницата. Когато пръстите ми се вкопчиха в ръба, преминаха други двама пазачи, но аз вече висях от външната страна, без да помръдвам, докато те не отминаха, след което отново се прехвърлих вътре и се шмугнах зад подпорната стена. Вече бях достатъчно ядосан и гневът ми заглушаваше страха. Не можеше просто да пълзя из крепостта на собствения ми баща като някой червей и Колман Роа щеше да си плати, че ме беше принудил да го правя. Харесваше ми усещането на тежкия меч на гърба ми, вместо на малката кама на кръста, но сега значение имаха единствено скоростта и хитростта. Камата щеше да свърши работа.
Вече виждах назъбения парапет на бойната кула, който се издигаше над портата. Край него беше пълно с бойци на Колман Роа, но това нямаше значение. Важното беше Голямото колело, което издигаше портата. Скрипците, които го завъртаха, също бяха добре охранявани, но поне можех да видя как да стигна до него, а и се надявах да се справя без скрипците. Фасулска работа. Един бърз спринт, едно въже за рязане, един безумен скок и надеждата, че теглото ми ще е достатъчно, за да завърти колелото. Фасулска работа.
Богове. Затворих очи. Сигурно бях полудял.
Приближих се още. Трябваше да съм на позицията си, когато Сорха се върне, защото иначе тя нямаше да ме остави на мира в отвъдното. Когато успях да се приближа достатъчно, че да мога да се справя без да се блъсна в най-близкия пазач, аз спрях. Притиснах се към стената, опитвайки се да се слея с нея. Остра болка прониза главата ми. Рейлтин знаеше, че съм стигнал до края. Бариерата й със сигурност беше непробиваема, но болезнено впиваше зъбите си в мозъка ми.
Космите на врата ми настръхнаха. С бариера или без, бяха ме открили. Усещането да ме зяпат ми беше познато, а това направо можеше да ме разреже на две.
Извърнах се наляво и я видях. Тя седеше до стената, обгърнала коленете си с вързаните си ръце. Лицето й беше насинено, косата разрошена, очите й бяха широко отворени и ме гледаха враждебно.
А съзнанието ми беше блокирано. Мамка му. Притиснах показалец към устните си.
Преценяващ поглед. Присвиване на очи. После тя ми се оплези.
Момичето беше охранявано, но те не й обръщаха внимание. Усмихнах й се. Тя не ми се усмихна в отговор.