Лилит вече дори не се преструваше, че се усмихва на Ленора. Тя гледаше така баща ми, сякаш искаше да разкъса дрехите му със зъби. Когато Григар леко се размърда в креслото си, аз се усмихнах на себе си.
Същото стори и Лилит.
Кейт очевидно се забавляваше, но приглади с въздишка косата си назад и рече напълно сериозно:
— Е, Ленора, знаеш ли, че Воалът е почти на края на живота си?
Това ме накара да задържа дъха си. Воалът? Здравата ципа, която държи собствения ни свят отделен от тайнствения и опасен друг свят? Единственото нещо, което стои между нас и презрените твари от отвъдната страна?
Воалът беше нещо, което можех да почувствам и докосна. Можех да си поиграя за малко с него, да усетя материята му между пръстите си — да я дръпна, да я ударя, да я задържа в шепата си. Това беше всичко. Изглежда, нямаше полза от това допълнително мое сетиво — Воалът беше просто нещо, което докосвах всеки ден и което нямаше изцяло физическа форма. Мислех, че всеки може да го усети. Сигурно съм бил на десет или малко повече, когато осъзнах, че не е така. Аз бях единственият — никой друг не усещаше Воала по начина, по който аз го усещах. Освен може би Ленора, но тя беше вещица, също като майка ми.
Веднага щом тази мисъл отекна в съзнанието ми осъзнах, че магията е моят талант. Само вещиците с техните способности можеха да манипулират Воала. А и кой знае къде щяхме да се намираме сега, ако не бяха онези, които бяха изтъкали Воала? Да, да, аз ценях вещиците, всички ги ценяха, но кой би искал да е единственият? Не и аз.
Така че положих всички усилия да спра да усещам Воала. И си държах устата затворена за умението си. Нямаше нужда никой да знае. Изглежда, не можех да премина през него и да видя другия свят. Не можех да го разкъсам или да го поправя. Можех да го усещам — и това беше всичко. Определено не можех да му навредя. Воалът нямаше свой живот, него просто го имаше, и винаги щеше да го има. Съществуването без него беше немислимо.
Но онази нощ, когато Кейт обяви, че той умира, Конал беше единственият, който изглеждаше шокиран. Това беше странно.
— Така ли? Нямах си никаква представа, Кейт. — В гласа на Ленора се промъкна сарказъм. — Има ли причина за това?
Конал я прекъсна с треперещ глас:
— Какво значи „на края на живота си“?
Ленора махна презрително с ръка.
— Остават му векове, скъпи. Не се измъчвай.
— Векове! — започна той, после се обърна ужасено към Григар. — Векове — това не е достатъчно!
— Е, разбира се, че не е — каза майка му раздразнено.
Григар наблюдаваше Конал много съсредоточено, според мен отчасти, за да не се отклонява погледът му към Лилит.
— Майка ти ще намери начин да подсили Воала, Ку Хорах. Всеки друг изход е немислим.
— Немислим? Смъртта на цял един свят? Това е твърде меко казано, a-mh ’athair.
Конал ги изгледа изпитателно.
— Може би трябва да помислим върху това?
— Нали баща ти ти каза, скъпи. Вече мисля.
Начинът, по който Ленора се отнасяше към Конал като към малко дете, ме жегна може би повече, отколкото него.
— Освен това — намеси се Кейт спокойно — има и трети начин.
Григар я погледна с подозрение.
— Тоест? — опита Ленора.
Кейт направи ефектна пауза, дарявайки с усмивката си всеки от тях.
— Можем да се отървем от него.
Тишината беше толкова пълна, толкова потискаща, че се боях да си поема дъх. В този момент осъзнавах единствено колко топла е нощта. Свещите и факлите дори не потрепваха. Някаква нощна птица нададе крясък отвъд стените на крепостта и гарванът вирна глава, заслушан.
Кейт продължи да се усмихва по нейния прям, невинен начин. Конал беше пребледнял. Ленора и Лилит гледаха към Кейт, но двете имаха удивително различни изражения.
Накрая Григар избухна в кратък смях.
— Стига глупости, Кейт.
Усмивката на кралицата се скри като луната зад облак. Дишането й се учести, очите й станаха студени, но тя не отговори.
— И защо да го направим, Кейт? — Ленора се обърна да сипе чаша уиски и я подаде на Конал. Видът му подсказваше, че има нужда от него.