„Моля — помислих си, — моля, нека в следващите трийсет секунди никой от пазачите да не се обръща насам“. Промъкнах се до нея, тя ми подаде завързаните си ръце и аз започнах внимателно да режа въжетата. Момичето нетърпеливо разтръска ръце и макар да се убоде на острието на камата ми, преди да успея да я отдръпна навреме, тя не издаде нито звук, а само ме изгледа изразително. Ухилих се и започнах да режа по-упорито. Отне ми няколко секунди и дори успях да я порежа, но ръцете й най-накрая бяха свободни и тя ми се ухили в отговор. След това отново стана сериозна и повдигна въпросително вежди.
Поклатих леко глава и погледнах към двора.
Цареше пълно спокойствие. Някакъв отегчен часови се прозя, ритна едно камъче и се обърна към нас.
Сърцето ми буквално се качи в гърлото, а момичето се притисна към мен, но пазачът нямаше време да ни гледа. Откъм двора се разнесоха викове и писъци, и звънтене на мечове. Пазачите, които не скочиха веднага в двора, чакаха до бойницата с голи мечове в ръце. Предизвикателният вик на Сорха разцепи въздуха и освободените бойци, които тичаха след нея, отвърнаха с гневни викове, след което двете сили се сблъскаха.
Импровизираният отряд на Сорха беше превъзхождан числено, но пък беше и много разгневен и унизен, и готов за отмъщение. От това нямаше накъде по-добре.
— Тичай — казах аз на момичето, грабнах го за ръката и го бутнах към стълбите. Тя трябваше да остане далеч от лапите им само за няколко минути, а и бойците в двора нямаше да й обръщат внимание. Що се отнася до мен, аз хукнах към колелото, за да отворя портата.
Тогава пазачите вече ме видяха. Един от тях изкрещя и извади меча си, но беше твърде късно; камата ми му преряза гърлото. Извърнах се тъкмо навреме — когато приятелят му скочи към мен. Хвърлих се на пода, претърколих се и му прерязах подколенните сухожилия, докато той се опитваше да се обърне към мен. После скочих върху подпорната стена, прелитайки над третия, който инстинктивно се сви. А аз се затичах с всички сили към колелото и скочих от стената.
Мисля, че затворих очи. Глупава постъпка, но го направих. Блъснах се в масивното дърво, докопах веднага скрипеца по-скоро от чист късмет, отколкото заради правилната ми преценка, и увиснах на спиците му. Въжето, което го придържаше, се изопна и аз яростно замахнах с камата си към него. Острието го достигна и аз започнах методично да го размахвам напред-назад.
То поддаде по-бързо, отколкото бях очаквал и аз се залюлях бясно, не само за да размърдам колелото, а и за да се превърна в движеща се мишена, защото към мен полетяха стрели. От другата страна на портата се чуваше ревът и тропотът на бойците на Конал, които препускаха през равнината. О, богове, трябваше да я отворя. И то веднага.
Проблемът бе, че тук, на колелото, механизмът беше съвсем различен. Веригите, които използвахме, за да го завъртим, висяха на пет метра, че и повече; а те бяха нужни, за да завъртя проклетото нещо. Тежестта ми го повличаше, бавно и сигурно, но не достатъчно бързо. Ритах и ругаех, усетих го как поддава, хванах се за следващата спица и отново ритнах. Колелото започна да се превърта сантиметър по сантиметър и една стрела одраска хълбока ми. Това ме разгневи. Закрещях на колелото, ритнах с крака, хванах следващата спица. Гръмотевичният тропот на конете приближаваше. Твърде бързо. Вратата се повдигна на няколко сантиметра. Достатъчно широко за пор, но не и за кон.
Нямаше да успея.
Нещо се удари в мен и си помислих, че съм мъртъв. Стресът едва не ме накара да изпусна спицата, но успях да се хвана отново. Нещото, което висеше на врата ми и едва не ме задушаваше с ръце, беше деветгодишното момиче. Аз се разсмях, макар от устата ми да излезе нещо като грачене.
Виждате ли? Нямах нужда от допълнително височина или тежест. Не и когато имаше още един дребосък, който да ми помогне. Колелото изскърца и се завъртя, а аз успях да захвана за още две-три спици. Пъшкайки, започнах отново да се изкачвам, а тежестта на детето вече направо ме убиваше. Тя ме беше обхванала с крака през кръста и висеше за мен като човешка абордажна кука.
Стрелите вече не летяха толкова нагъсто и видях, че дворът постепенно се изпълва с хора. Вече не представлявахме интерес за тях, защото бойците на Конал бяха изтласкали нагоре портата и си проправяха път с бой сред хората на Колман Роа. Чух писъци, бойни викове, но над цялата глъч се носеше гневният рев на Колман Роа.
— Хванете ДЕТЕТО. ДЕТЕТО! ОБЕСЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МОМИЧЕ!…