Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор, без да пуска врата ми. Ръцете ми скоро щяха да ме предадат.
— Добро момиче — казах аз. — Благодаря.
Усмивката й посърна.
— Мисля, че баща ми е мъртъв.
Поколебах се дали да не излъжа.
— Да — отвърнах, — така е. Но той се гордее с теб.
Усмивката отново се върна на лицето й и точно в този миг потните ми длани се изплъзнаха и двамата полетяхме надолу заедно.
Успях да се извъртя така, че тя да падне върху мен, което не се хареса особено на дробовете ми. Ако бойците, които се сражаваха около мен, не бяха толкова заети, с мен беше свършено, защото известно време изобщо не можах да дишам. Двамата лежахме там като трупове, момичето беше върху мен, и сигурно ни бяха помислили за мъртви. Накрая успях да си поема рязко дъх със свистене. Хванах я за ръцете.
— Бягай — казах аз. — Този път прави каквото ти казвам.
Успях да зърна призрачната й усмивка миг преди тя да изчезне в криволичещите улички на крепостта. Вече нямаше за какво да се тревожа. Пропълзях до най-близкия труп и изкопчих меча от окървавените му пръсти.
В този момент за щастие инстинктите ми взеха връх. По-късно щях да разбера, че раната на бедрото ми е доста лоша, но точно тогава не я усещах, а и тя не кървеше толкова силно, че да ме отслаби. Чувствах се така, сякаш се бия с Йорна и искам да го размажа, целият ни клан ме гледа и иска да ме види победен, а аз искам да им докажа, че няма да стане. Ритниците ми намираха кореми и гърла, и други места, където плътта беше мека; острието ми свистеше и режеше с прецизност, която не бих могъл да постигна, ако мислех преди да действам. Бях изпаднал в транс. В екстаз.
По-късно си помислих: така ли се чувстват ламирите? Но тогава изобщо не мислех. Което беше добре. Иначе може би щях да се спра.
Видях Шона и Ейли, които се биеха като огледални образи, допълвайки движенията на мечовете си и удвоявайки смъртоносната им ефективност. Видях Ангхис, Рейлтин и Сорха; Каррик, Реил и Орах. Торк не се движеше бързо, той просто прегазваше бойците, които се хвърляха срещу него. Повечето от хората на Конал бяха слезли от конете; височината на коня им даваше предимство, но те жадуваха за близък бой. Нито моят кон, нито този на Конал или Торк имаха нужда от ездач, за да ги окуражава да се включат в битката. Моят жребец беше докопал един от бойците на Колман Роа за гърлото и го размяташе както куче мята плъх.
Трябваше да намеря Конал.
Бариерата на Рейлтин беше изчезнала; тя ме беше оставила да се оправям сам, срещу което нямах нищо против. Поне главата беше спряла да ме боли. От околните съзнания струеше хаос от злоба и гняв и аз по никакъв начин не можех да намеря Конал. Гневно разтърках очите си. Те отново се бяха замъглили от кръв; раната на челото ми пак се беше отворила.
Ето го. Зърнах го, когато скочи и се завъртя във въздуха, след което изчезна отново и аз трябваше да си пробивам с бой път към него. Някой друг правеше същото, и по пътя си посече Рахнил. Рахнил залитна назад с меча на Колман Роа в корема си, като проклинаше убиеца си сред пръски кървава слюнка. Падна сгърчен на земята.
Лохас изкрещя; никога не бях чувал такъв крясък. Мъжът се хвърли напред, прегазвайки глави и рамене, за да се добере до Колман Роа, който се извърна рязко и изтръгна меча си от корема на Рахнил. Силният замах пропусна на косъм глезените на Лохас. Той обаче бързо възстанови равновесието си, а и гневът на Лохас беше твърде силно примесен с мъка. Лохас нападна яростно и пропусна, а дръзкият ответен удар на Колман Роа почти отсече главата му.
Сблъсъкът беше отвел Колман Роа по-близо до мен, отколкото до Конал, макар и със съвсем малко.
— Мой! — изкрещях аз.
— Не! — отвърна Конал.
— Мой! Заявявам право над него!
Добре. Може и да съм действал прибързано. Конал ме погледна не просто разгневен, а и ужасен, но аз нямах време да му слушам скандалите, а и той нямаше време да се занимава с мен. Обърнах се и вдигнах меча си, докато Колман Роа се приближаваше ухилен към мен.
Теренът около нас се разчисти. Отчасти защото битката беше към края си и само малки групички продължаваха да се сражават. Отчасти защото оцелелите бяха изненадани, че съм проявил глупостта да заявя правото си над Колман Роа, и то пред толкова много свидетели. Сега всичко беше между мен и него, докато единият от нас не паднеше мъртъв. Никой нямаше право да се намесва от името на заявилия правото си. Вярно, случваха се инциденти. Но ако Колман Роа внезапно не получеше сърдечен пристъп или на главата му не паднеше метеор, само от мен зависеше да го убия. Заявилият правото си носеше всички последствия.