По дяволите. Мразя ги тия абсурдни традиции.
Разтърках очите си с ръка, без да изпускам отмъкнатия меч, и двамата започнахме да се обикаляме. Проклятие, аз дори не носех собственото си оръжие.
Това ми напомни за Ранях. Сърцето ми изстина и аз погледнах в бледите очи на убиеца й.
Момичето се примъкна до стъпалата, без да сваля очи от мен. Естествено, че нямаше да направи каквото й се казва и да стои надалеч. Малкото ми другарче, което трябваше да бъде обесено.
— Така и ще стане — усмихна се Колман Роа, прочитайки мислите ми. — След като приключа с теб.
— След всички усилия, които положих? — отвърнах аз. — Трудна работа.
— Не се страхувай, няма да те убия. Все още ми се ще да те скопя.
— Както приятелката ми Сорха скопи твоя човек в караулното помещение?
Той не знаеше това. Намръщи се, очите му подириха Сорха. Тя извика, за да привлече вниманието му и се ухили, показвайки му среден пръст.
— Той ми беше братовчед, Мурлин — изръмжа Колман Роа.
— Е, значи вече няма да продължи родословното дърво — казах му аз. — Дори и да не беше мъртъв.
— Ако целунеш меча ми — каза той, — обещавам да използвам остър нож.
— Ако ме целунеш отзад — контрирах аз, — няма да те карам да страдаш.
Той скочи към мен. Беше бърз и ловък. Наведох се и се претърколих, после скочих бързо на крака, далеч от обхвата му. Дочух съскането на острието му тъкмо навреме, за да се наведа и да избягна удара му; после той замахна към краката ми и аз скочих във въздуха. Ако бях достатъчно бърз, в този миг можех да взема главата му, но не бях. Мечът в ръката ми беше по-тежък от моя и се чувствах тромав с него. Замахнах към главата на мъжа, но той се преметна назад, приземи се елегантно като котка и ме погледна.
Дишах тежко. Той се усмихна.
По дяволите, бърз беше. Отново ме нападна, лек и гъвкав. Знаеше, че имам проблеми с меча. Можех само да парирам удара му и дори не успях да контраатакувам. Той ме отблъсна назад почти без никакви усилия, докато отскачах, за да избегна посичането на глезените ми. Залитнах тромаво и паднах на едно коляно, загубил равновесие. Той съсече с лекота ребрата ми и усмихнат отстъпи назад.
Помислих, че съм мъртъв. Когато почувствах кръвта ми да се стича по корема, знаех, че това е повърхностна рана, добре премерена обида. Нищо не ставаше от мен. Преди да ме убие, той щеше да ме накълца на парчета.
Изправих се на крака, но усетих как ме обзема паника, примесена с болка. Усещах раната на гърдите и собствената ми кръв, която се смесва с калта и потта. Сега почувствах и дупката в хълбока ми и дори дразнещото жилене на раната на челото. Главата ми се завъртя. Не беше нужно да умирам, не беше нужно да заявявам правото си над него. Идиот си бях и това е.
Зяпачите стояха смълчани: единствените звуци, които се чуваха, бяха учестените дихания и пъшкането на ранените. И тогава изведнъж се чу ясният съскащ звук на ваден от ножницата меч.
Примигнах, за да изчистя кръвта от очите си и погледнах през рамото на Колман Роа към звука. Идиот или не, по-добре да умра, отколкото да приема срама, че някой се е намесил в боя, така че бях готов да изкрещя гневно на човека, който бе извадил меча си.
Беше Конал, разбира се, и не беше извадил своя меч. Своя той държеше в лявата си ръка. В дясната стискаше оръжието, което току-що беше извадил от ножницата, прикрепена към гърба му. Той го вдигна във въздуха и се усмихна.
— Твой е. Убий го.
Хвърлих чуждия меч. И се затичах с празни ръце към Колман Роа.
Имах достатъчно време, за да видя шока и объркването в очите му, преди отново да възвърне самоувереността си. Когато вдигна меча си, за да ме убие, видях проблясъка на хвърленото оръжие, отразило първите слънчеви лъчи. Протегнах ръка, хванах го без никакви усилия във въздуха, подскочих, завъртях се и го нападнах отгоре. Той ме гледаше невярващо, когато замахнах с красивото острие, изковано от Ранях, забих го до дръжката в гърлото му и сам се приземих елегантно като котка на земята.
Колман Роа се отпусна тромаво на колене, вкопчи се в дръжката, която стърчеше под брадичката му, тупна тежко по лице и умря.
39
Нямаше за кога да се радвам на победата си. Имах само няколко минути да си натопя главата и раменете в дървеното корито, да изтъркам набързо калта и кръвта, и да сваля ризата на един труп. Ръцете ми трепереха, затова Конал взе ризата, помогна ми да я облека и после ме придърпа в мечешка прегръдка.