— Къде е Брандир? — попитах го аз.
— С Катриона. Не се тревожи. Помислих си, че това е най-доброто място за него. В случай че…
Той не завърши. Нямаше нужда. Брандир беше Ший-вълк, беше моят вълк. Знаеше, че трябва да я пази, знаеше и че когато вече нямаше да може да я пази, трябва да й прегризе гърлото, както би убил елен.
— Благодаря — казах аз.
Той се засмя.
— Наистина нямаше нужда. — Той отново ме прегърна. — Задължен съм ти.
Чувствах се ужасно. Всичко ме болеше, най-вече главата, и бях ужасно ядосан, защото не му беше сега времето. Никой не беше видял децата на онези, които не бяха бойци, и щом те не се бяха появили след като звуците от битката утихнаха, значи не са могли.
— Голямата зала — каза тъжно Реил. Той беше коленичил до тялото на Рахнил. Отворените му очи бяха вперени в останките на Лохас, и Реил внимателно му затвори клепачите, преди да се изправи.
— Да — отвърна Конал.
Половината от хората на Колман Роа се бяха изтеглили там. Затова всичко беше приключило толкова бързо. Не можех да не си помисля — и знаех, че Конал е стигнал до същия извод — че сигурно са имали причина да го направят. Или, което беше още по-лошо, сигурно са имали стратегия.
Така че тръгнахме към голямата зала на собствената ни крепост с оръжия в ръцете. Вътре беше тихо дори и след като Конал премина през прага. Аз вървях от дясната му страна, затова видях всичко едновременно с него.
Кейт седеше на стола, който от векове принадлежеше на Григар. Дори Конал все още не беше решил дали ще седне на него. Беше сплела пръсти под брадичката си и гледаше изпитателно всеки един от бойците на Конал, които се събираха зад гърба му. До нея стоеше Лилит, с обичайната си самодоволна усмивка. От двете й страни, строени в три редици, стояха оцелелите от армията на Колман Роа, а пред тях бяха подредени ламирите, трийсет и повече, начело със Скиншанкс.
Проклятие. Боях се, че ще се случи точно това.
Пред ламирите, оковани и на колене, се намираха децата от крепостта на Конал и останалите от клана.
Кейт въздъхна, леко се намръщи и вдигна поглед към нас.
— Да поговорим — рече мило тя.
Конал тръгна напред, но когато някои от бойците му се опитаха да го последват, той протегна рязко ръката си назад, за да ги възпре. Аз нямаше да се откажа толкова лесно. Настигнах го и тръгнах редом с него.
— Така — рече тя и леко плесна с ръце, когато той се спря пред нея. — Не те искам мъртъв, глупак такъв. Все още имам някаква надежда за теб. Върви отново в изгнание и бъди доволен.
Той я погледна, без да каже нищо. Усещах омразата, която струеше от него.
— Ако не го направиш, ще ги избия всичките, тук и сега. — Жестът й обхващаше целия окован клан. — Верните ми ламири ще го направят с удоволствие, а ти няма да си достатъчно бърз, за да ги спреш. Между другото — тя отметна косата си назад, — радвам се, че лейтенантът на Скиншанкс не е успял да те изгори. Тогава останах разочарована, но честно, наистина се радвам.
— Поне се е забавлявал — обади се Скиншанкс с хъхрещ глас, който накара брат ми да се усмихне сухо.
— Всички онези мрачни проповеди, четенето на морал. Наслаждавал им се е до края. Да не забравяме и кладите!
Кейт се засмя.
— Със сигурност се е забавлявал със скромния ни капитан на крепост. Така, сега бързо вземи решение, Ку Хорах. — Пръстите й щракнаха по посока на пленниците.
— Ако приема изгнанието, какви гаранции ще ми дадеш?
Не можех да повярвам на ушите си. Знаех си, че няма да го понеса.
— Гаранции ли? — попита изненадано Кейт.
— Гаранции, че крепостта ще бъде запазена — заговори Конал през стиснати зъби. — Гаранция за сигурността на клана ми. Гаранция, че ще запазят автономността си.
Тя погледна към Лилит.
— Да си чувала нещо за гаранции, Лилит?
— Не. Няма такива.
Мислех си, че и преди съм усещал отровата в гласа на майка ми. Осъзнах, че нищо не съм знаел.
— Никакви гаранции не заслужаваш — изсъска тя, — проклет, гаден предател. Нямаш право да искаш. Приеми изгнанието и се радвай, че оставаш жив. Няма да се биеш с нас. Твърде много имаш за губене. — Лилит посочи с дългия си пръст затворниците. — Както и те. Как смееше да заплашваш живота на кралицата си?