О, богове, беше остаряла. Притиснах мокрото си лице към косата й и стиснах зъби.
— Сет.
Не го погледнах, не му позволих да види очите ми. Примигнах учестено.
— Къде ще отидеш? — попита ме Конал.
Изчаках, докато буцата в гърлото ми се разнесе.
— Горе, сред скалите. Прилича на… Прилича на…
— Мястото, където са децата й — рече нежно той. — От другата страна.
Кимнах. Цялото ми тяло трепереше. Тъжно обгърнах крехкото й тяло с ръце.
— Но аз имах предвид… — изрече той — имах предвид къде ще отидеш след това?
Бавно я залюлях в ръцете си. Отново трябваше да изчакам, за да мога да отговоря.
— Провери ли ги, Конал? Откри ли ги?
— Сет, те са мъртви. Това е истината. Тя ги е надживяла. Пазачите, дребния мъж от града, доведения й баща. Всичките.
— Нямаше кой знае колко време. — Изобщо нямаше време.
— Не. Но всъщност е имала повече, нали?
— Не знам. Така ли е?
— Сет. Ти го знаеше. — Той приклекна и отметна косата от очите ми.
Гневно изтрих сълзите си.
— Върви и намери твоя Камък, Конал. Мен няма да ме има известно време. Година или две. Става ли? Пак ще ме интересуват — и Камъка, и Воала. Кълна се. Просто не сега.
Брат ми не отговори. Тогава забелязах, че той също плаче.
— Ще се върна — казах аз и успях да се усмихна. — Не се тревожи. Ще се върна.
— Моля те — каза най-накрая той. — Моля те, върни се.
Не каза „скоро“ и аз му бях благодарен за това.
— Значи се нуждаеш от незаконородения си брат? — Избърсах си носа.
— Винаги съм се нуждаел — каза той. — Винаги.
— Да. Знам — отвърнах. — И ти се наричаш капитан. Закъде си без мен?
Той нежно ме плесна по бузата.
— Сополанко.
Засмях се тъжно.
— Ела — каза той. — Ще ти помогна. Аз също я обичах.
Той пое Катриона от моите съпротивляващи се ръце, а аз се изправих, залитайки, и отворих вратата. Изпълних гърдите си с нощния въздух — чуждоземен, но прекрасен, и двамата я понесохме в мрака, за да намери синовете си.