Докато крачех към нея, Ейли остана приведена над работата маса и едва когато я наближих, тя вдигна поглед с крива усмивка. Кафявите й очи бяха изпълнени със състрадание. По дяволите — тя беше чула злепоставящата забележка на Ранях. Малкото момиченце се скри недоверчиво зад нея, но Ейли изсумтя:
— О, хайде. Той не хапе, ако щеш вярвай.
Оголих зъби и изскърцах с тях. Малката се изкикоти.
Изплезих й се, тя отново се изкикоти.
— Толкова съм дребен, че не мога да изплаша дори мъниче като теб — казах.
— Не обръщай внимание на Ранях — рече Ейли кротко. — Тя не искаше да каже това, просто си е такава.
— О, разбира се — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Какво е това?
Всъщност виждах какво е. Тя беше усукала парче сребро, превръщайки го в лента, и сега търпеливо го извиваше в гривна с големината на китка. Справяше се добре и полагаше големи грижи кръгът да е правилен. С помощта на клещи сложи изделието си за кратко в каменната пещ, за да омекне, после го охлади в съд с вода и го огледа критично, преди да използва отново малкото чукче. Върху работната маса лежаха две сферични късчета сребро, готови да бъдат споени на краищата на огърлицата. Ейли не си падаше по деликатната Йорнаментална работа със среброто — интересуваше я единствено коването на оръжия. Това сигурно беше специален проект и тя вероятно работеше върху него от известно време.
Ейли не отговори на въпроса ми. Сигурно го смяташе за глупав. Или може би…
Сърцето ми се сви с болезнен копнеж. Нямах никакви скъпоценности, дори пръстен, и тя беше правила неведнъж коментари по този повод. Шона носеше гривна на китката си и аз съм й се възхищавал в присъствието на Ейли. Хапейки устни, реших да не я питам отново, но сърцето ми се блъскаше в ребрата ми, когато виждах какви грижи полага за предмета и когато си спомнях каква мила усмивка и какъв топъл поглед има тя, докато се обръща към мен.
Вечен оптимист, това бях аз.
4
Събудих се внезапно в черното зимно безмълвие. Не знаех кое време е: дали късно, или страшно рано. В коридора пред стаята ми се чуваха стъпки и шепот. Веднага ме изпълни любопитство и почувствах приток на адреналин.
Никой нямаше причина да е буден по това време. Е, освен ако не се веселят с пиене, музика или любов. Но нямаше причина някой да говори по този начин, тихо и напрегнато. Стъпките не бяха безцелни; те бяха насочени към долния коридор на крепостта, този, който се използва за преддверие към покоите на Григар и Ленора. Това бяха леко потракващите крачки на жена, и аз познавах гласовете добре, защото ги бях чувал достатъчно често през първите седем години от живота си: Кейт и Лилит.
Същата сутрин нашата кралица пристигна в крепостта; полите на дългото й копринено палто висяха над червеникавокафявите бедра на кобилата й като мантия. Майка ми яздеше до нея, а отзад ги следваше отряд войници. Кейт не беше обявила визитата си — не беше необходимо да го прави. Ленора беше почувствала идването й.
Наблюдавах нейното — и на майка ми — пристигане от парапета. Бях полускрит и се чудех дали погледът на Лилит ще преброди двора, търсейки ме, примигвайки нетърпеливо над лицата на хората от клана. Напразно се тревожех: очите на Лилит следяха единствено Григар. Те искряха, приковани от неговата сурова красота. Самата й кожа почти блестеше. Каква красива двойка трябва да са били! Но Григар или не усещаше нейното преклонение, или го игнорираше. Той не обръщаше чак толкова голямо внимание на бившата си любовница.
За разлика от Ленора.
Баща ми пое ръката на Кейт, докато тя се плъзгаше елегантно долу от гърба на коня си, целуна я, после я притисна към челото си. В този жест имаше уважение, но не и раболепие. Все пак той беше капитан на своя собствена крепост. Когато Кейт му предложи бузата си, той целуна и нея и се усмихна със свирепата си официална усмивка. Свирепостта не я направи по-малко очарователна. Въпреки усилията, които полагах, баща ми все още ме очароваше.
Изглежда, това нямаше да е нищо повече от приятелска визита. Дори и за миг не си помислих, че ще бъда поканен да седна близо до баща ми на вечеря; оказах се прав, но доколкото успях да изясня, разговорът начело на масата е бил лек, непринуден и забавен. Военните кадри се разбираха помежду си много добре, както само те могат; онези от тях, които не бяха приятели или познати, бяха най-малкото далечни сродници. Имаше съперничество, свързано с конете, уменията при боравене с оръжие, бързина, кучета и ястреби, но нямаше никаква опасност от сбивания. Изглеждаше повече като празненство, отколкото като дипломация. Орах се притискаше към мен, предаваше ми разни клюки, караше ме да се смея, и развеселени от празненството и един от друг, се сражавахме с децата от другия клан и ги победихме.