Половината от бойците приключиха битките, лягайки си по двойки, включително и с хора от другия отбор. Към залез-слънце ръката на Конал беше прегърнала една червенокоса девойка, която си спомнях от пещерите на Кейт, и която бях нападнал, преди бързо да избягам. Той я беше победил три часа по-рано в състезание по фехтовка, но беше харесал битката с нея и я беше дарил със сложно изработен сребърен пръстен. Сега, увивайки се около него, тя имаше наполовина самодоволен, наполовина похотлив вид.
— Григар! — извика един от бойците на Кейт. — Следващия път прати Ку Хорах срещу Килревин. После гадината няма да иска да си покаже лицето.
Григар се усмихна тънко.
— Аласдер Килревин е мой. Понякога имам нужда да се упражнявам.
Орах ме смушка в ребрата, а залата избухна в смях.
— Ти го оставяш да се отърве леко — нададе глас някой. — Всеки път. Той е пристрастен към убийствата.
Григар не беше свикнал да го критикуват относно Килревин и за момент само се взря мълчаливо в говорещия. Лейтенантът с кисела физиономия, който седеше в сенките, беше изпил твърде много уискита и Григар явно реши, че не си струва скандала. Кейт също гледаше към пияния, но не можех да разчета изражението на лицето й.
— Той убива заради самото убийство — каза лейтенантът. — Убива за удоволствие, и колкото по-бавно, толкова по-добре. Видях последното селище, през което е преминал. Бях там, за да разчистя труповете. — Той отпи още една глътка от уискито. — Дай на Кейт главата му.
Кейт леко се изсмя.
— Е, какво бих могла да искам при това положение?
Усмивката на Григар се изопна.
— Лесно е да се разказват отвратителни истории.
— Да не искаш да кажеш, че съм лъжец?
— Хей. — Конал се усмихна на двамата мъже. — Вече е късно. Сега не е времето за такъв разговор.
— Крайно време е за него — изръмжа пияният. — Килревин е бандит и главорез.
— И не е по-лош, отколкото е бил винаги — сви рамене Конал, прекарвайки ръка по червената си, превързана с лента коса, за да я разпусне. — Той държи ламирите в залива отвъд границите, нали? Искаш ли ти да вършиш тази мръсна работа?
— Стига вече! — каза Ленора, и хладният й спокоен глас беше достатъчен, за да ги накара да млъкнат. — Ти беше прав първия път, Ку Хорах: сега не му е времето. Реил! Каррик! Брок! Мислех, че ще ни посвирите, но сигурно сте твърде пияни?
Това беше предизвикателство, което те не можеха да пренебрегнат, така че празният разговор за главорези и ламири отстъпи пред цигулката и дайрето. Не танцувах с Орах, макар че обичах яростния ритъм. Изчаквах своя собствен момент, когато танцьорите ще се уморят и музикантите ще успокоят темпото.
Първия път, когато пях — мисля, че бях на десет — го направих най-вече заради проклетото ми чувство за непълноценност. За щастие обичаят изискваше всички да млъкнат и да слушат певеца, така че не се притеснявах. Оказа се, че мога да пея напълно прилично. Нямах приятен или чист глас — тогава той още не се беше разчупил, въпреки че вече в него имаше нещо грапаво, сурово и диво, — но по някаква причина кланът го хареса. От тази първа нощ и първите няколко ноти те ме оставиха да пея. След това не казаха нищо, но аз знаех от замаяните им погледи и напрегнатите им стойки, че докато пея, те са очаровани от мен.
В нощта, в която Кейт и майка ми дойдоха в крепостта, беше същото. Когато самотният лък изтръгна протяжен тъжен звук от самотната цигулка, аз вдигнах глава в тъмния си ъгъл и запях. И веднага всички млъкнаха и ме заслушаха.
Не се нуждаех от централна сцена; не се нуждаех от аплодисментите им. Облегнат небрежно в ъгъла си, с прибрани ръце, аз пеех тъжна и гневна военна траурна песен. Орах облегна брадичка на юмруците си и заслуша, омаяна. Григар ме гледаше безмълвно. Конал се усмихваше, прегърнал своята червенокоска. Когато приключих песента си, се отблъснах от стената и отново пристъпих към Орах, без да чакам одобрението, което никога нямаше да получа. И наистина, разговорите се възобновиха почти моментално. Но аз ги бях омагьосал за няколко дълги минути и бях страшно развълнуван заради това, а и пеенето ми беше вдигнало настроението. Винаги ми действаше така. Знаех, че няма да спя добре.