И двамата гледахме стреснато как Катриона скочи на крака и хукна към делвата в ъгъла на стаята. Отпусна се на колене и започна да повръща дълго, докато не изпразни стомаха си. Конал стана, но тя го изгледа толкова зверски, че той отстъпи назад и се обърна към мен.
— Какво й има? — прошепна той. — Богове, Сет, болна ли е?
Аз я погледнах. Всичко ме заболя, но не заради побоя.
— Тя носи дете — отвърнах му с равен глас.
Той коленичи до мен и нежно докосна ръката ми.
— Съжалявам. Богове, Сет, толкова съжалявам.
— Престани с глупавите си съжаления — отвърнах аз. Прехапах устните си преди да си спомня колко са отекли, и примижах от болка. — Какво можеш да направиш? — додадох аз с горчивина в гласа. — За каквото и да е.
— Може всичко да е наред. Понякога се случва. Виж Ма Синклер! Ти си от добра кръв, ти си…
— Живото дете ще е изрод и ти го знаеш много добре. Аз нямам този късмет. — Поех си дълбоко дъх. — Нито пък тя.
Той отвори уста, за да възрази, но размисли и разтри чело с ръка.
— Каза ли й го? Обясни ли й?
— Опитах.
Само това можах да му кажа. Гърлото не ми позволи повече.
А и какво друго бих могъл да й кажа? Това беше първата от двете й бременности и тя беше много щастлива. Дори не бях и предполагал, че е възможно да забременее. Предупредих я да не се надява, но тя не ме слушаше и няколко седмици по-късно сърцето й беше разбито, когато плодът умря в нея. След това го преживя още веднъж. Това тепърва щеше да се случи, нашите мъртви деца, но аз нито веднъж не си позволих да се надявам.
И двете погребах аз. За първото си взех почивен ден, който Ангхис ми отпусна, без да спори. Препуснах далеч от пещерите на Кейт. Не исках наоколо да има нито една жива душа. Зарових телцето в земята въпреки моите вярвания, колкото и малко да бяха, защото нейните бяха много повече и много по-силни.
На един ден езда в посока към дома имаше кръг, направен от древни камъни. Те отдавна бяха изгубили строгата си геометрична форма: някои бяха нападали, други бяха разцепени от светкавици, някои продължаваха да стоят изправени. Мястото имаше добро излъчване. Поставих първия си син там и лиших хищниците от мъничкото му, неоформено телце заради тъгуващата му майка. Знаех, че той ще умре, знаех, че всички ще умрат, затова се опитах да не плача за него.
34
От крепостта получавахме само откъслечни новини. Носеха се слухове и опровержения, но комуникацията се осъществяваше между Колман Роа и Кейт, затова на нищо не можеше да се вярва. Научихме, че кланът на Конал беше послушен, изпълнителен и предан. Знаех, че и към Конал бяха такива, дори повече, но да се подчинят безусловно на Колман Рой — това някак си не ми звучеше като клана, когото познавах и изобщо не обичах. Конал се вкопчваше във всеки слух и живееше в непрекъснат страх.
Ехин, разбира се, бе единственият, който имаше останал роднина в крепостта — Ранях. Конал непрекъснато го тормозеше за новини, но Ехин се държеше уклончиво и отчуждено. Когато накрая Конал изгуби търпение и се развика на момчето, Ехин нещастно си призна, че знае също толкова малко за майка си, колкото и ние. Тя, изглежда, беше наред. Струваше му се затворена в себе си. Криеше нещо от него или поне той така си мислеше.
Конал беше притеснен, разтревожен и изнервен (макар втори път да не си изпусна нервите пред мен), но изглеждаше по-решен от всякога да издържи. Той щеше да изкара цялата година, да докаже верността си и да си възвърне властта над собствената си крепост. Щеше да го направи, казваше той, дори това да го убие.
Интересна метафора. Понякога се чудех дали изобщо е метафора.
— Кога успя да се случи това? — пропита го тихо Ангхис една вечер.
Кейт ни беше повикала след тренировка в голямата й зала и аз имах усещането, че сме закъснели. Не по наша вина. Като че ли ни бяха казали последни; всички стаи и коридори бяха празни. Конал и Ангхис вървяха напред; аз се влачех подире им и се закачах с вълците, но ушите ми щръкнаха, щом чух тона в гласа на Ангхис. Той беше твърде голям добряк, за да звучи толкова рязко.
— Кога се случи кое? — попита Конал.
— Кога успяхме до такава степен да изгубим автономността си? Кога капитаните на крепости се превърнаха в оръженосци?
— Внимавай — каза Конал, но за пръв път от не знам колко време в гласа му усетих присмех. Това ме развесели. След побоя, който ми нанесе, той беше потънал в някаква мрачна дълбина. Но отоците ми бяха преминали още преди седмици, раните ми бяха зараснали, ребрата — изцелени и аз отново изглеждах повече или по-малко нормален. Ако изобщо можеше да се каже, че някой от нас изглежда нормален. Факт бе, че никой от нас не сваляше от лицето си изражението на нервна подозрителна враждебност.