А може би имахме пълното право на това, предвид гледката, разкрила се пред нас при влизането ни в голямата зала.
— Какво, по дяволите.
Все още чешех Брандир зад ухото, когато Ангхис изпъшка отвратено. Брандир въртеше глава и се опитваше да гризне пръстите ми. Не гледах къде вървя, така че се блъснах в Ангхис и двамата залитнахме.
Когато възстанових равновесието си, извадих меча си, последван от Конал и Ангхис. Стърженето на оръжията отекна в смълчаната зала. Почувствах как козината на Брандир настръхва под ръката ми, чух ниското ръмжене на Леа, но вълците не продължиха напред. Всъщност Брандир дори отстъпи назад, изразявайки с ръмжене гнева и страха си.
Кейт се изправи на подиума си, слезе едно стъпало надолу и протегна ръце към нас. Нещото, което стоеше от едната й страна, се усмихна широко. То стоеше твърде близо до майка ми, ръцете му докосваха нейните, но Лилит изглеждаше повече очарована, отколкото отвратена. То беше босо, с разголени гърди, слабо до такава степен, че изглеждаше прозрачно. Палтото му стигаше почти до глезените, панталоните му бяха пристегнати плътно около кръста. Рядка коса, пергаментова кожа, опъната върху вдлъбнат череп и доволна ухилена уста.
— Господа! — извика Кейт. — Приберете мечовете, моля!
Конал и Ангхис изглеждаха като ударени от гръм. Видях как мечът на Конал трепери в ръката му, но той бързо се взе в ръце.
— Това е ламир. — В гласа му прозвуча категорично недоверие.
— Той е мой гост.
Бях се научил винаги да се отнасям с недоверие към невинната сладост в гласа на Кейт.
— Конал — прошепнах аз.
— Те са цял шибан отряд. — Ангхис беше толкова стреснат, че трудно успяваше да произнесе думите.
Така беше. Те стояха в дъното на залата и светлините на факлите хвърляха странни сенки върху кожата им. Дори най-гадните бойци на Кейт се държаха на разстояние от тях. Видях Ферхар да ги гледа с ококорени очи, притиснал толкова силно гръб в стената, че сигурно вече го болеше. Което ме радваше.
Огледах се за приятелите си. Шона стоеше далеч отзад, заедно с Ейли, Орах и Лохас. Той впи очи в моите с безизразно лице; останалите трима не можеха да отвърнат погледи от ламирите. Кулас, Рахнил и Файорак стояха близо до тях, а Каррик и Реил също бяха недалеч. Всичките ни бойци се бяха събрали близо един до друг в лявата половина на залата. С изключение на Ехин: зачудих се къде е той. Може би тълпата от бойци на Кейт го беше изтикала в другия край на залата.
— Мечовете! — сопна се Кейт; цялата сладост от гласа й беше изчезнала.
Бавно, с неохота, ние ги върнахме в ножниците им.
— Гости — повтори Конал, сякаш никога преди не беше чувал тази дума.
— Да — отвърна Кейт. Тя се беше спряла на десетина крачки от него.
— Това са ламири.
— Повтаряш се, Ку Хорах.
— Добре. — Устните му се изкривиха. — Това са отвратителни гадости.
Тя въздъхна неодобрително.
— Направо не мога да повярвам, че чувам това от устата ти, Ку Хорах. Конал Макгрегър, чиято толерантност към чуждите култури не познава граници?
— Тяхната култура е смъртта! — Той изгледа гневно Кейт, преди да се усети и отново да си наложи безизразна маска. — Нищо друго. Само смърт.
— Те са ни братовчеди. — Погледът на Кейт се премести върху мен и проблесна. — Имаме повече общо с тях, отколкото да речем… с простосмъртните.
Аз не реагирах. Тя се усмихна самодоволно.
— Радвам се, че си успял да укротиш брат си, Ку Хорах. Явно си успял да му набиеш в главата някакви обноски и всички сме ти благодарни за това. Та докъде бях стигнала? — Тя потупа леко с показалец по брадичката си. — Ламирите, да. Те са ни много по-близки, отколкото простосмъртните. Хайде, стига. Могат да бъдат много забавни. Не се дръжте толкова презрително, ако обичате. Не е прилично.
Конал просто беше останал без думи. Той бавно тръгна напред. Ангхис вървеше редом с него, а аз го следвах заедно с вълците. Брандир и Леа се притискаха силно в мен.