Джейн Арчър
Непокорна страст
Пролог
I.
Луната светеше ярко в тъмното небе, разпръсвайки нежната си, сребриста светлина над мрачния среднощен Ню Йорк. За началото на април нощта беше необичайно студена. Плътно загърнати в палтата си, хората бързаха по улиците, нетърпеливи да привършат работата си и да се потопят в топлата сигурност на своите домове. Бързаха дори онези, които не ги очакваше топъл и уютен дом, тъй като беше нощ на дълбоки сенки, на свирещ вятър, на неясен шепот. Силният тропот на конските копита по заоблените павета сякаш караше животните да бързат по пътя си, изпускайки през ноздрите си кълбета студена пара, като тиктакането на секундната стрелка, която неумолимо се приближава към някакъв финал.
Но в задушната, задимена библиотека, в скромния дом на Стентън Луис, не забелязваха нито надигащия се вятър, нито хапещия студ. Ако четиримата мъже, седнали вътре, изобщо можеха да чувстват нещо, то беше, че нощта напълно подхожда на техните собствени студени, бурни чувства.
— Предлагам да убием Олаф Торсен и колкото по-бързо, толкова по-добре — горчиво заяви Стентън Луис, като се отдръпна от прозореца и закрачи през тясната, прекалено гореща, отрупана с книги стая.
— Но ние се опитахме да го избегнем, Стен — каза Уинчел Кларк, подръпвайки елегантно подрязаните си, отгледани с търпение бакенбарди, като се обърна към мъжа, който по-скоро можеше да му бъде син, отколкото племенник.
— Вижте, повтарям ви, че или трябва да убием този човек, или ще се лишим от състоянието, а аз нямам ни най-малко намерение да губя тези пари. Чаках твърде дълго — продължи Стен, като се намести в поскърцващото кожено кресло.
— Е, ние дадохме на Александра всички шансове да сключи добър брак, който би задоволил всички и, честно казано, не разбирам защо отхвърли нашите момчета — намеси се Уилтън Кларк и смукна от скъпата си пура, мислейки за своя хубав, двадесет и четиригодишен син.
— Проклето момиче! — възкликна Уилям Кларк. — Разбирам я. Напълно прилича на баща си. Това са пак тези проклети гордост и инат, присъщи на всички Кларк. Никой не можеше да заповядва на Александър Кларк, нито някой може да заповяда на Александра.
— Това е самата истина — намеси се Уинчел. — Никога няма да забравя как Александър отиде на бала на Мейджи, сдържан колкото си щете, все едно че беше собственик на проклетото място. Хвърли един поглед към Дейдре Мейджи и тръгна право към нея — каза той, а лицето му стана мъртвешки бледо, щом спомените му го върнаха назад в годините.
Уилтън изпъшка, изживявайки също омразния спомен.
— Отиде първи при нея — продължи Уинчел, — пусна своята самоуверена усмивка и се наду като пуяк. Никога не ходеше нормално.
— Никога, по дяволите! — съгласи се Уилтън и така удари с ръка по полираната дървена маса, че от отдавна забравените върху нея книги се вдигна малък облак прах.
— Отиде право при Дейдре Мейджи, все едно че не я ухажвахме от месеци и все едно, че не беше отсъствал години и й каза „Ти си най-красивото момиче тук и ще се оженя за тебе.“ — завърши Уинчел и изневиделица се задави.
Докато кашлицата му отекваше в стаята, Уилтън и Уилям се спогледаха, а в погледа им се четеше колко са ядосани от случката отпреди двадесет години, защото не само тя беше подхранвала през годините омразата им към Александър Кларк.
Той беше наследил семейната корабна фирма. А тях само ги приемаха на работа във фирмата. И всичко само защото бащата на Александър, като първороден син, беше наследил фирмата преди техния баща, роден след него. Несправедливостта все още ги възпламеняваше. А Дейдре Мейджи, красивата дъщеря на съдружника на фирмата, им беше открадната от Александър. Ожени се за нея, нанасяйки им обида за вечни времена, не само защото тя беше най-съвършената, най-желаната жена, която познаваха, а и защото тя беше ключът към равнопоставения контрол над корабната компания — компанията, която би трябвало да им принадлежи. Ако само Дейдре беше избрала тях. Ако само…
— Никога не успях да разбера какво намери Дейдре у него — промърмори потъналият в мисли Уинчел, като наруши гневното мълчание, надвиснало в стаята.
— Тя заслужаваше нещо по-добро — обяви Уилям.
— Беше толкова красива — добави с копнеж Уилтън. — Не се е раждала друга толкова съвършено красива и сладка жена.
Стен Луис търпеливо слушаше изпълнените със самосъжаление реплики на чичовците си, но накрая му омръзна. Трябваше да се тревожат за настоящето. Реши да прекрати спомените на старците за изгубената любов и възможности.
— Съвършената Дейдре има един очевиден недостатък — сухо подметна Стен и се ухили подигравателно. Тримата трепнаха и обърнаха главите си към него, без да могат да повярват на това богохулство. Стен се усмихна самодоволно и миг по-късно избухна, раздразнен от слепотата им. — Била е ирландка! Баща й е бил ирландец! Дейдре е била ирландка! Всички са били ирландци!