— Благодаря ви, лейтенант, но аз наистина съм добре.
— Все пак искате да си тръгнете, нали?
Александра почувства как сърцето й започва да бие по-силно, тъй като знаеше какъв отговор трябва да даде.
— Да, искам да си тръгна — прошепна тя.
— Добре! Много се радвам. Ще се погрижа за вас. Ще се отнасям към вас както подобава към една дама — щастливо заяви лейтенантът.
— Благодаря, лейтенант Блейк. Сигурна съм, че мога да разчитам на вас, че ще се държите като джентълмен.
— Разбира се, мис Александра. Но по-добре да тръгваме. Всички са при стадото и ако тръгнем веднага ще имаме достатъчно преднина, в случай че решат да ни преследват.
— О, едва ли, лейтенант. Утре сутринта тръгват със стадото към Сан Антонио. Нищо не би могло да накара Джейк Джермън да изостави стадото. Ще бъдем в пълна безопасност.
— Въпреки това считам, че е по-добре…
— Много добре. Защо не напоите коня си, докато си събера нещата?
Лейтенант Блейк остана загледан в нея, докато Александра се връщаше в хасиендата.
„Променила се е“ — помисли си той. Сигурно тук е било доста трудно за нея — една дама с добро възпитание. Е, щеше да я измъкне от това място. Щеше да я върне в цивилизования свят, към който принадлежеше и след това щеше да започне да я ухажва, за да спечели любовта й.
Александра не се забави в хасиендата. Беше взела решение и нямаше връщане назад. По-добре да напусне Джейк сега, отколкото в Сан Антонио. Освен това тук беше и лейтенантът — хубав мъж, готов да я защитава. Можеше да се омъжи за него, за да има детето й баща. А с него никога не би имала неприятности. Щеше да има пълна власт над него. И така, всички проблеми се разрешаваха от навременното пристигане на лейтенант Блейк. Защо в такъв случай усещаше как стомахът й се е свил в корава топка и защо сърцето я болеше така? Отказа да търси отговор на тези въпроси.
Отиде в спалнята, където спяха двамата с Джейк. Наплиска лицето си със студена вода и сплете наново косата си. Нямаше място за дрехи. Костюмът за езда, в който беше облечена, щеше да свърши работа. Всичко, от което щеше да има нужда, бяха малко пари. Взе ги от чантата си и ги сложи в джоба на полата си. Взе с любов норвежкия медальон, закачи го на шията си и го, пъхна под блузата. Трябваше да изостави останалите вещи. Взе ръкавиците и сомбрерото си. Беше готова за път.
Не погледна встрани, докато излизаше от хасиендата. Всичко беше свършено. Не искаше неканени спомени.
Лейтенантът й помогна да се качи на коня и след малко бяха на път.
Лейтенант Блейк знаеше пътя. През цялата сутрин се отдалечаваха от хасиендата, движейки се право на изток. Маршрутът беше подобен на онзи, по който пристигнаха от Корпус Кристи. Александра не виждаше някакви особени различия, тъй като покритата с мескитови храсти равнина беше съвсем еднообразна. Докато яздеше в „Бар Джей“ никога не бе отивала толкова далеч на изток. Нямаше нищо против да остане известно време в Браунсвил. Щеше да бъде в безопасност от Джайлс и Стен под закрилата на кавалерията и лейтенант Блейк. Вероятно по-късно можеше да се завърне в Ню Йорк, но засега не искаше да напуска Тексас. Не знаеше какво я свързва с тази земя, но я чувстваше като родна.
Сутринта беше дълга. От продължителната езда започнаха да я болят краката, бедрата, гърбът. Все още се отдалечаваха на изток от „Бар Джей“. Не беше привикнала към такива дълги преходи. При все че се опитваше да не изостава от лейтенанта, който стоеше изправен на седлото, сякаш току-що бе възседнал коня си, Александра накрая не можеше да издържа повече.
— Лейтенант Блейк, моля ви, не можем ли да починем малко? Нямам повече сили.
Блейк я погледна и леко се намръщи.
— Предполагам, че можем, мис Александра, но до лагера ни остава много път. Не бих искал да попаднем в ръцете на Джермън.
— Вече ви казах, лейтенант. Няма да ни преследват. Не е нужно да бързаме толкова. Браунсвил няма да избяга.
Лейтенантът я изгледа, после сви рамене и се огледа. Насочиха се към една група мескитови храсти. Блейк спря, скочи от коня и й помогна да слезе. Краката й се подгънаха и се подпря на лейтенанта. Блейк я вдигна и я отнесе на сянка под един храст. Остави я на земята и я загледа с намръщено от загриженост лице.
— Защо не ми казахте по-рано, мис Александра? Не знаех. Аз съм привикнал към продължителната езда.
— Всичко е наред.
— Починете си тук, а аз ще донеса вода и сушено говеждо. Това е всичко, което имам.
— Достатъчно е — успокои го Александра и започна да разтрива краката си.
— Сигурна ли сте, че можете да продължите? — попита лейтенантът, щом Александра приключи със закуската.